1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

От света

Защо тази мечта за свобода?

Защо толкова много каталунци се увлякоха по мечтата за свобода, възпявана в литературата? Добре, че няма движение за автономия на Източна Румелия, което да разгаря омразата между пловдивчани и софиянци, пише И. Дичев.

От няколко дни насам Европа е вперила поглед в Каталуния - икономически най-силния регион в Испания, в който в неделя се проведе референдум за независимост. Едни подкрепят стремежа на каталунците към самостоятелност, други остро критикуват желанието им за отцепване от Испания. Всъщност няма еднозначен ред, гарантиращ правото на народите на самоопределение, както го пише във Всеобщата декларация за правата на човека. Не можем обаче да го изключим, основавайки се на националните конституции. Проблемът е твърде неясното, да не кажа метафорично понятие "народ". Вярно е, че Каталуния има своята история, език, идентичност. Но какво правим с кастилеца, който живее в Барселона от поколения? Какво става с българина, решил да се засели там?

Правото си на самостоятелна държава една група хора извоюва тогава, когато убеди останалите да ги признаят за такава –да потвърдят границите, да започнат да сключват договори, да разменят дипломати и всичко останало. А това е възможно, когато достатъчно много важни фактори имат интерес от възникването на новата държава и/или когато събитието се случва в особен исторически момент. Що се отнася до първото, дори Русия на Путин днес няма интерес да подкокоросва автономизма, защото в северната империя има още повече мераклии за държава. А що се отнася до историческия момент, днес той работи срещу Барселона: ЕС е тежко ранен от Брекзит, а и от десетина години май се поотказа от идеологията на регионализма, който трябваше да замени изкуствените национални граници. След каталунците свои държави могат да поискат баски, шотландци, корсиканци, северно-италианци, а защо не някой ден и баварци. И те са по-богати от другите лендери, и те имат туризъм и футбол.

Редакцията препоръчва

Мечтата за свобода

Разбира се, историята на Каталуния е специфична: централизмът се свързва с режима на Франко, да не се връщаме до обсадата на Барселона и окупацията от испанско-френски части, сложили край на княжеството през 1714. Тези събития се възпоменават до днес на Деня на Каталуния. Най-скорошната обида идва от ограничаването на автономния статут през 2010 от Конституционния съд, което пак се приписва на десните.

Усещането е, че централизмът е дясна, дори фашизоидна политика, докато автономизма има ореола на нещо ляво-демократично. За да си представите радикализма на нивото на символите - синият триъгълник с бяла звезда върху жълто-червените райета (династичен знак на кралство Арагон) трябвало да прави асоциация със знамената на Куба и Пуерто Рико, колонии на Испания, които са се освободили както щяла да стори и Каталуния. 

По-циничните изследователи обикновено виждат зад символиката чувството на несправедливост задето провинцията носела непропорционално голямо данъчно бреме и хранела по-бедните региони. Тук е и основната характеристика на съвременните борби за свобода и достойнство: богати места отказват солидарност с по-бедните. Как точно се съчетава егоизма на богатия с левите идеи на автономистите - не знам, глобализацията май обърка всичко. Но върнете лентата - от Югославия първа се откъсна най-богатата Словения, последва я втората по богатство Хърватия. Фламандските автономисти се появиха, когато областта надмина Валония, поразена от деиндустриализацията. В Шотландия сондажите за независимост скочиха нагоре, когато беше открит нефт около бреговете; когато цените на петрола паднаха, слязоха и сондажите. Кюрдите, и те се надяват да основат една петролна република. Италианските крайно-десни дори измислиха име за богатия север, който да се отърве от недоразвития юг: Падания (от реката По). Ами англичаните защо ни напуснаха, не беше ли защото им внушиха, че губят от членството в Съюза?

Не е трудно да се предвиди, че ако за Обединеното кралство "освобождението" ще коства поскъпване, спад на индустрията, години хаос и несигурност, за Каталуния излизане от еврото и ЕС, въвеждане на визи за туристите, създаване от нулата на национална администрация, институции, законодателство просто ще са катастрофа. Въпросът е защо толкова много хора се увлякоха по мечтата за свобода, възпявана в литературата и учебниците. Ако въпросът беше поставен другояче - не искате ли свобода и достойнство, а искате ли да напуснете еврозоната и ЕС - разбира се, отговорът щеше да е различен. Вече и българският ни опит показва, че референдумът е инструмент в ръцете на този, който задава въпроса. Слава богу още не се е появило движение за автономия на Източна Румелия, което да разгаря омразата на пловдивчани към софиянци, но знае ли човек?

По-тържествената дума за референдум - "плебисцит" (plebs, народ + scitum, закон) - влиза в употреба през 1860, когато се случва не откъсване, а обединението на Италия. Днес все някой иска да се обособява, да скъсва връзките. Защо е така? Егоизмът на богатите не ми се струва достатъчно обяснение; впрочем, истински големият бизнес май предпочита големи пространства.

Разбира се, идентичностите са се превърнали в един вид лайфстайл: живееш прилично, имаш демокрация, но искаш и този лукс - да ти издават шофьорската книжка на езика, да ти се вее знамето над футболния стадион. Няма как да избягаме от подобна тенденция - вървим към обособяване на всички неща и вероятно някой ден всеки от нас ще представлява малка суверенна държава.

Но в плебисцита тази работа днес се случва импулсивно, без мисъл за последствията. Представете си двойка, която се разделя - нещо става и единият тряска вратата и заминава без да мисли как ще поделят жилището, какво ще правят с децата. Тази импулсивност, според мен, е резултат от новата медийна среда, която директно "овластява" народа. Овластява го не като разумен, преценяващ бъдещето субект, а като безформена емоция.

Добре, че нямаше убити

Всичко днес се случва в нажежена до бяло среда. Актуализират се травмите на миналото, задълбочават се обидите, радикализират се конфликтите. Централистите в Каталуния са наричани фашисти (както в България всяко историческо насилие вече е наричано "геноцид"): публичните гласове все по-бързо стигат до фалцетните тонове. Защо ли? Защото медийната среда така работи: никой не пише за влакове, които пристигат навреме. Историческите злодейства мобилизират морални рефлекси, разпалват конфликти и в последна сметка увеличават тиражите.  Какво ще си спомни напускащата дома съпруга – щастливите спокойни вечери пред телевизора или онази фатална нощ, когато той е бил с друга?

В изострянето на страстите изникват нови травматични събития. Побоят на испанската полиция, оставил 800 ранени, вече е много по-силен аргумент за независимост от самия незаконен референдум. Видеа циркулират из мрежата, отвсякъде непримиримост, ярост (която вече само оставка на Рахой може да успокои). Но май тъкмо това беше целта на някои от автономистите, да накървят демократичното упражнение (значи трябва и оставка на Пучдемон). Добре, че нямаше убити - както знаем от историята, това винаги прави нещата необратими.