1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Защо поляците смятат, че са свалили комунизма

Под заглавия "Утопия за достоен човешки живот" всекидневникът "Зюддойче цайтунг" публикува материал за времето на "Солидарност" и за това какво кара поляците да смятат, че именно те са премахнали комунизма.

Поляците винаги са били по-различни. Малко по-свободни и по-анархистични от други нации, по-горди или пък по-арогантни, малко по-смели или може би, притиснати между руснаците и германците, малко по-чужди на реалността от други. Крилатото им въображение понякога леко граничи с истерия.

За по-малките си съдеди в света на реалния социализъм те нямаха много високо мнение. Смятаха източногерманците за податливи на всякакъв вид тоталитарни режими, чехите пък – за страхливи опортюнисти, българите и румънците изобщо не ги брояха. Графиня от Краков разказваше, че слънцето на Адриатическо море било прекрасно и че завижда на Югославия за лимоните, но не проумява защо този народ доброволно се е вкопчил в комунизма, след като географското му положение го поставя извън обсега на Москва. Графинята заключаваше, че това ще да се дължи на безкултурността на Балканите. Обичани бяха само унгарците; поляците не можеха да забравят унгарското въстание от 1956 г., затова смятаха унгарците за свои романтични събратя.

За себе си пък поляците казваха, че руснаците и германците ги мразели и гледали само как завинаги да затрият полската нация. Те бяха преизпълнени от гордост към полската си народност, която бъркаха с католицизма. До такава степен, че двете се сляха в патриотизъм, който беше по-скоро войнствен, отколкото хрисим. В средата на 70-те години един млад духовник, младият кардинал на Краков олицетворяваше надеждата и визията на поляците. Кардинал Войтила изглеждаше повече като алпинист или като актьор, отколкото като духовник. Не говореше много, изслушваше внимателно събеседника си и се усмихваше.

Когато говореше пред множеството, хората поглъщаха всяка негова дума и сигурно не са забравили нито една от тях. Папа Йоан Павел Втори върна на поляците техния език – език, прочистен от празните фрази и фалша, език, в който всяка дума назоваваше точно онова, което казваше, а не нещо друго. Това беше революция. Този нов полски език скоро промени страната и то не чрез строго религиозното си съдържание, а чрез точността и истинността си.

Новият език намери въплъщение в “Солидарност” – тази утопия на достойния човешки живот под формата на профсъюз. В политическо отношение Лех Валенса беше послушник на Йоан Павел Втори. Но “Солидарност”, това беше и подготовка за безрадостната рутина, съпътстваща изграждането на едно модерно общество. Избирателните бюлетини трябваше да сменят позивите, конспиративните събрания бяха изместени от публични пленарни заседания. Съседните на Полша страни тогава още не бяха наясно дали могат да се надяват. Нямаше ли да свърши всичко това така неизбежно, както унгарското въстание през 1956 и Пражката пролет през 1968?

Когато през декември 1981 г. генерал Яруселски обяви извънредно положение, всички опасения се потвърдиха. Но не мина много и комунизмът се срути. Част от представата на поляците за самите тях е схващането, че те бяха тези, които го премахнаха. За съседните страни това не е така несъмнено: Тито пръв се опълчи срещу Москва, Унгария първа се вдигна на бунт, а чехите показаха, че реалният социализъм не може да се реформира, защото няма какво да бъде реформирано. Който се опитваше да го реформира, всъщност работеше над премахването му. Михаил Горбачов осъзна това 20 години след Пражката пролет.