1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Защо ЕС открива чак сега Централна Азия?

Защо ЕС има нужда от стратегия спрямо отделните страни от Централна Азия и с какво трябва да е съобразена тя? На този въпрос е посветен коментарът на Райнхард Везер от ФАЦ.

default

За първи път от догодина в рамките на германското председателство ЕС ще се опита да формулира стратегия спрямо Централна Азия. Тя обаче трябва да отчита различията и противоречията между отделните страни в региона. И ако досега петте бивши съветски републики бяха схващани като едно цяло, сега все по-голямо значение придобива проучването на възможностите за по-тясно сътрудничество с всяка една от централноазиатските държави. Два аргумента подкрепят тази теза. Първо, Европа има прекалено различни интереси във и спрямо тези страни. Второ, петте централноазиатски републики са толкова различни в икономическо, георграфско и политическо отношение, че е невъзможно да се формулира една обща политика спрямо тях.

Казахстан и макарзасега само на теория – Туркменистан са от голямо значние за доставките на газ и нефт през идните десетилетия. Узбекистан и Таджикистан са важни от гледна точка на съседството си с Афганистан и стабилизирането на тази страна. Що се отнасая до Киргистан, тук ЕС има най-малко интереси, но пък тази страна би могла да се използва като изходен пункт за въвеждането на принципите на демокрацията и правовата държава в региона. Както никъде другаде в Централна Азия в Киргистан има все пак свободни изяви и будно гражданско общество. Това, което през есента се случи там под формата на конфликт между управляващи и опозиция беше всъщност битка за власт с частноикономически интереси и платени демонстранти, служащи за параван. И все пак този конфликт доведе до създаването на конституция и до балансирането на силите в страната така, както никъде другаде в централна Азия.

В Киргистан, тази бедна на суровини и клоняща към хаоса страна, ЕС би могъл да направи много за укрепването на държавните институции. Коренно различно е положението в Туркменистан. Всичко, което ЕС можеше да направи досега е да поддържа минимален контакт с тази страна. Причината беше не само това, че ЕС не желаеше да има допир с един от най-репресивните и най-скурилни диктаторски режими в целия свят. Самият диктатор Ниязов беше обърнал гръб на Запада в името на своята крута автократична идеология. Освен това начина, по който Ниязов се отнасяше към партньорите си, изкупуващи туркменския газ показа, че диктаторът няма навика да се придържа към вече сключени договори.

Някъде по средата в скалата на политическите свободи е Кахастан. И там управлява авторитарен президент , който е нагодил политическата система спрямо собствената си личност. В същото време Казахстан не може да се приравнява с деспотичните режими в южните му съседи Узбекистан и Туркменистан. Вярно, опозицията в Казахстан почти не присъства, но пък тя все пак съществува и не е застрашено дотогава докато не роптае срещу табута като корупцията в президентското семейство. Казано направо ЕС няма шансове за голямо влияние в Казахстан. Големите печалби от износа на нефт и газ дават на Казахстан значително самочувствие, демонстрирано най-вече чрез балансиращата му роля между Русия, Америка и Китай, които вече присъства много по-силно в тази страна отколкото ЕС.

Към това се прибавя и фактът, че на думи режимът на президента Назърбаев вече прилага онова, което на ЕС му се иска да види в Казахстан. Назарбъев твърди, че провежда политика на икономически реформи, която трябва да направи страната му силна след края на нефтените запаси, че застъпва демократични ценности и че е заинтересован от сътрудничеството със съседите. И наистина, управялавщите в Казахстан сда може би единствените в региона, които работят за бъдещето на страната си . Точно това я прави важен за ЕС партньор.

Точно обратното важи за Узбекистан, откъдето биха могли да произтекат не малко проблеми. Кървавото потушение на протестите в Андиджан през май 2005-та година показа, че спокойствието в Узбекистан е само привидно. Управляващият режим там така деспотичен, че мирната смяна на властта на диктатора Ислам Каримов изглежда невъзможна. И тъй като Узбекистан е с най-голямо население в Централна Азия и е в географския й център, случващото се в тази страна има влияние в целия регион. В най-лошия случай би се стигнало до появата на нялколко малки държави, разкъсвани от конфликти, както в Афганистан. Така че сега ЕС е на прав път, опитвайки се да обърне по-голямо внимание на страните от Централна Азия. Той и без това закъсня прекалено много с това си намерение.