1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Закъсняла реакция - Демонстрацията пред българския парламент

Седемнадесет години след началото на прехода стотина души се опитаха да направят онова, което източно-германците направиха веднага след рухването на режима. За демонстрацията пред българския Парламент, организирана от журналисти в сряда, информира Явор Дачков.

Досиета на Щази

Досиета на Щази

Приликите с германците свършват до тук. Те бяха хиляди и обсадиха сградата на ЩАЗИ преди службите да се усетят и да реагират. Българите бяха стотина и отидоха пред Народното събрание след като службите вече бяха унищожили голяма част от архивите, а политиците бяха скрили голяма част от агентурата.

В сряда сутринта пред парламента имаше митинг. Той бе спонтанен, доколкото може да има нещо спонтанно в България и, както казахме, закъснял, тъй както всичко закъснява в България. Демонстрацията бе организирана срещу Ахмед Доган, с агентурно име Сава, Сергей Станишев, син на член на Политбюро и Симеон Сакскобурготски, бизнес партньор на Първо главно и бе посветена на нежеланието на властта или споменатите трима да отворят архивите на ДС докрай. Това беше една наивна инициатива, каквито са всички импулсивни граждански инициативи от началото на прехода до днес. Споменатият митинг беше разделен на две. От едната страна - журналисти, политолози, социолози, режисьори, писатели и общественици, а от друга - твърдото ядро на ДСБ. Ядрото на ДСБ освиркваше всички, които влизаха в парламента и бурно аплодира Костов, който излезе от него, а журналистите, артистичният и аналитичен свят си траеха, споделяйки общата позитивна нагласа, че все пак са заедно. Ако агитката на ДСБ освиркваше правителството на ОДС когато неговото мнозинство реактивираше, тоест скриваше “нашите” и откриваше враговете от ДС, ако журналистите пишеха за кошмара ДС с постоянството, с което стояха един час пред парламента, ако социолозите и политолозите бяха хвърлили през годините в които съветваха различни правителства енергия, за да ги убедят, че досиетата трябва да бъдат отворени до край, ако писателите и режисьорите бяха посветили поне едно свое сериозно творение на тази тема всичко щеше да бъде друго. Тук нямам пред вид само онези, които бяха на споменатия митинг. Имам пред вид и останалите, които си останаха вкъщи. Така наречения български елит, който не успя да усети важността на този въпрос. В България “ако” е перверзното, обичайно оправдание. Няма защо онези, които са очаквали досиетата да бъдат отворени, да са разочаровани. Все едно болните да чакат помощ от здравната система, родителите да се надяват на добро образование за децата си, гражданите, които се чувстват застрашени за собствеността и сигурността си да бъдат защитени. Всичко е обърнато наопаки в България. Проблемът с ДС обаче е не само морален, но и прагматичен. Алчността на хората от ДС направи България бедна и не европейска роднина. Заради техния “професионализъм” нивото в тази страна е такова, каквото е – малко по-добро от албанското и в пъти по-лошо от това на останалите европейски страни към които тепърва ще се присъединяваме. Тайната, която в ДС толкова упорито пазят е банална – “как окрадохме ближния”. Никаква сигурност няма тук, нито национална, нито държавна. Крадците си пазят ограбеното. Обличат го в стилизирани формулировки, отбраняват собствената си агресия. Въпросът за досиетата не е само въпрос за миналото, историята и фактите. Това е темата за криминалния манталитет на мнозинството в България, което прави всеки разговор труден, а всяко пребиваване в нея безрадостно.