1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Животът на спомена

Литературна фикция за необичайната колекция на необичаен колекционер - последният роман на Орхан Памук, "Музей на невинността", обглежда следите на любовта, щастието и спомена. Изданието представя Бисерка Рачева.

default

На един от склоновете край Босфора, в Бейоглу, европейската част на Истанбул, се намира къщата, която Орхан Памук е закупил преди шест години. Сградата e още в ремонт, но след време в нея ще бъде поместен частният музей на писателя, неговата колекция от битови предмети. Че Памук сериозно се е вживял в ролята си на бъдещ куратор, доказва и най-новата му публикация. Преди да е станал реалност, “Музеят на невинността” отскоро вече привлича любопитни “посетители” – като литературна фикция за необичайната сбирка на необичаен колекционер. “Музей на невинността” е последният роман на Орхан Памук и предисторията на романа тръгва точно от старата къща край Босфора.

Хрумна ми да напиша разказ, чието действие се развива в тази къща, която искам един ден да превърна в музей. После се замислих какви да са експонатите. И реших да напиша роман за тези експонати, като разкажа историята на влюбен мъж, който е обсебен от любовта си.

Das Museum der Unschuld Cover

Орхан Памук, "Музей на невинността", издателство Ханзер

Човек неволно се сеща за дребния битов детайл в романа на Марсел Пруст “В търсене на изгубеното време” – бишкотата, потопена в липов чай, която внезапно отключва потока на преживяното, отприщва живота на спомена.

Делничната вещ и отключеният спомен

са съставките, които играят централна роля в новата книга на Орхан Памук. Книга, която прилича на обемист каталог, описващ разточително и с нежна меланхолия вещите – съхранените живи следи на един изчезнал свят и на една любов. Кемал и Фюсун, богатият млад мъж и бедната далечна родственица са героите в любовната мелодрама – банално-трагична, напомняща на моменти “сапунена опера”, на моменти, точно обратното, четяща се като пародия на евтините илюстровани романи и сладникави любовни филми, заляли през 70-те години на миналия век Турция. Във вид на доморасла имитация на западния свят.

За какво всъщност разказва този роман? За фетишизма на злощастния влюбен, който търси утеха в еротичния досег с угарките, запазили мириса от устните на изгубената любима? За психограмата на колекционера, на събирача по неволя, робуващ на маниакална страст? За любовта и непогасващото щастие на спомена, че е изпитал щастие? Или може би за двойния морал и мелодраматичните извивки на едно общество, което външно се еманципира, усвоява битовите вещи, предметния свят на модерното време “по западен образец” и в същността си остава консервативно, традиционно, патриархално, сковано от поведенческите норми на исляма? Общество, в което сексът преди брака се смята за “позор”, но същевременно се “опрощава”, стига само младата жена, изгубила девствеността си, да бъде отпосле венчана.

След кратката си афера с Кемал, Фюсун е венчана – за друг. И тъй като не може да има жената, която желае, Кемал започва маниакално да събира вещите, свързани с нея – чаши, порцеланови статуетки, носни кърпички, гребени, шноли, безброй угарки от любимите цигари на любимата. Осем години той е почти ежедневен гост в дома й; финансира филмовите проекти на съпруга й, поощрява амбицията й да стане актриса, помага на родители й. И почти като в ритуал – при всяко посещение отнася със себе си някой от бъдещите експонати на бъдещия си музей.

Türkei Literatur Orhan Pamuk kommt nicht nach Deutschland

Лауреатът на Нобелова награда за литература Орхан Памук

Експонатите на спомена

които заедно с копнежа по щастие се превръщат в своеобразно свидетелство за времето и страната, на чийто фон се разгръща историята на Кемал и Фюсун.

Като израз на страст и обсебеност любовта на Кемал е общочовешко чувство. Това, че тази любов трае тъй дълги години, е може би донякъде нетипично, но във всеки случай тя е някак много свързана с характера на региона, с Истанбул и изобщо с тази част на света, казва Орхан Памук в едно неотдавнашно интервю за новия му роман.

Между другото, авторът също се появява в романа – веднъж епизодично, като гост на злополучния годеж на Кемал с жена от неговото съсловие, и втори път като писателя, комуто героят поверява подробния опис на обстоятелствата, при които е трупана и събирана неговата колекция. В последните страници на “Музей на невинността” – точно като в коментиран каталог - Орхан Памук помества индекс на имената. Изброява реалните и фиктивните лица, които се споменават в романа му. Неговото собствено фигурира в индекса на фиктивните. Любопитна закачка, която явно няма за цел да обърка читателя. Вероятно иска по-скоро да му подскаже, че е излишно да търси в “музея на невинността” паралели с житейската биография на автора. Паралелът, към който Памук насочва, не е и само този между романа и музея, колкото и убедително писателят да настоява, че същинската им цел била една – да разкажат спомените ни колкото се може по-откровено и по такъв начин да превъплътят нашето щастие в щастие за другите.

“Музей на невинността” е любовен роман, но и не само роман за любовта, щастието и спомена. В описа на експонатите от света на изгубената невинност деликатно се очертава

силуетът на една култура

– с нейния социален бит и неравенства, с модерните й влечения и старомодни привички, еманципаторски пориви и морални букаи, самородни ценности и евтини имитации, вносни поведенчески моди и тяга към кодекса на “семейната чест” и неопозорената девственост. Субтекстът на романа е за непреодоляното раздвоение на тази култура, за невъзможния шпагат между патриархалното и модерното, вкорененото и принаденото, между културната идентичност като наследство и тази като самоопределение.

Историята, която разказва Памук, се разиграва в Истанбул през 70-те години на миналия век. Десетилетието е белязано от икономическа и политическа нестабилност, военен преврат, забрани, терор на десни и леви екстремисти. За тези събития в “Музей на невинността” се споменава само мимоходом; авторът сякаш съзнателно избягва политическия елемент. През 2006 г. Орхан Памук беше отличен с Нобеловата награда за литература и почти по същото време в родината му го заплашваше процес по обвинение, че опозорявал турската национална идентичност. В не едно интервю Памук споделя, че заплахите срещу него са го принудили да потърси защитата на бодигардове, че личната му свобода е ограничена. Прочетена като критичен коментар за културата и манталитета на страната, към която писателят принадлежи, последната му книга едва ли е чак тъй неполитична.

Писането за мен винаги е един вид бягство. Същевременно аз анализирам нещата, от които бягам в делника, толкова по-точно, по-философски и по-дълбоко. Хората имат повърхностно разбиране за бягството; смятат, аха, щом е поставен под натиск, значи той бяга от политиката. Но не е така. Всичките ми романи в основата си са политически. А иначе, да, признавам, на пръв поглед новият ми роман е нежна любовна история.

Редакцията препоръчва