1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Жак Ширак и външната политика на Франция

На 11 септември 2001 френският президент Жак Ширак заяви: “Ние всички сме американци”. Малко след това той започна да действа за изграждането на антиамерикански блок. По повод оповестеното оттегляне на Ширак от политиката се спираме на неговата външна политика:

default

През управлението на Ширак настъпиха две основни промени във френската външна политика, които заплашват да оставят трайна следа на международната арена. Първата засяга скъсването с Америка по повод иракската война, предизвикано съзнателно от Ширак. Втората се свежда до отдръпването на Париж от европейския интеграционен процес – оттегляне, което Ширак не желаеше, но за което допринесе.

За пръв път след Суецката криза от 1956 Ширак постави под въпрос съюзническата лоялност към САЩ, като заплаши да наложи вето в Съвета за сигурност на ООН. Безпрецедентни бяха усилията на Париж - заедно с великите сили Русия и Китай, а също така с Германия и някои други страни - да образува нещо като контрасъюз против политиката на Вашингтон.

Опитният политик Ширак реагира незабавно на промяната в световната констелация, предизвикана от събитията на 11 септември 2001. “Ние всички сме американци” – заяви той, допринасяйки за приемането от ООН на резолюцията, даваща на Америка зелена улица за самоотбрана. Той скъса дори с голистката традиция и изпрати френски войници в Афганистан. Но същевременно още в средата на октомври 2001 Ширак се дистанцира от тезата за “сблъсъка между културите”, апелирайки напротив за диалог между културите, за което Западът имал особена отговорност. Той окачестви като питателна почва за тероризма бедността и мизерията, а не липсата на демокрация. Малко преди първата годишнина от терористичната офанзива френският президент прецизира мислите си: “Ако решим да се намесим, за да променим режима в някоя страна, тогава ние навлизаме в една друга цивилизация. Аз смятам това за много опасна политика” – подчерта той.

Що се отнася до процеса на сплотяване на Европа, Ширак подходи към него доста необременено – за разлика от предшестнвеника си Митеран, чието минало бе важен стимул за изграждането на тесни отношения с Германия. Ширак се отнасяше към ЕС като патриот, действащ в името на националните интереси, а не като адвокат на общото европейско благо.

Затова не е чудно, че евроравносметката на ерата Ширак е доста мижава. Той не постави под въпрос постиженията на предшественика си – въвеждането на еврото и разширяването на общността, - но не направи нищо повече, за да ги направи понятни и близки на сънародниците си. Това се отнася особено за приема на нови страни от бившия комунистически Изток, един процес, чието историческо измерение във Франция се разля в дребнавите страхове от “полския тенекеджия”.

С референдума за европейската конституция по средата на втория си мандат Ширак се надяваше да внесе разцепление в опозицията и да извоюва лесна победа, коронясана с влизането му в учебниците по история като велик европеец. Първото му се удаде, второто се оказа пълен провал. Това поражение усили още повече недоверието на французите в политиката му. Ширак оставя на своя наследник тежката задача да определи мястото на Франция в ЕС и да даде нова дефиниция на презатлантическите отношения.