1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

От света

Етосът на политиците - Реч на Хелмут Шмидт

Пред "Фондацията Световен етос за междукултурни и междурелигиозни изследвания, просвета и срещи" бившият германски канцлер Хелмут Шмидт изложи представите си за ролята на политиците

default

Хелмут Шмидт

За политика, която не се ръководи от религиозни мотиви, за политически решения, които са плод на разума и съвестта вместо на идеологии - с речта си за “Етосът на политиците” Хелмут Щмидт предизвика дискусия не само сред политическите среди. Бившият германски канцлер изложи вижданията си неотдавна на конференция, организирана от “Фондацията Световен етос за междукултурни и междурелигиозни изследвания, просвета и срещи”. Тази основана през октомври 1995 година фондация си е поставила следните цели:

Да провежда и поощрява междукултурни и междурелигиозни изследвания

Да инициира и провежда междукултурна и междурелигиозна провсветна дейност

Да създава предпоставките и да подкрепя необходимите за просветна и изследователска дейност междукултурни и междурелигиозни срещи

В речта си пред “Фондацията Световен етос за междукултурни и междурелигиозни изследвания, просвета и срещи” Хелмут Шмидт се обяви първо за толерантност между религиите. Той напомни за личния си приятел, убития египетски президент Анвар ел-Садат, който като вярващ мюсюлманин го е мотивирал да се размисли над общите морални повели на трите големи религии в света, и главно над...

“... общата повеля за мир – като например в псалмите в Стария завет на евреите , в християнската проповед в планината или в четвъртата сура на мюсюлманския коран. Ако народите знаеха за това единодушие, ако поне политическите водачи на народите съзнаваха това етично единодушие, тогава би бил възможен траен мир.”

Опознавайки по-задълбочено другите религии – така добави Хелмут Шмиддт – неговата религиозна толерантност нарастнала, обаче същевременно нарастнала и дистанцията му спрямо християнството. Разказвайки са собствените си преживявания, той сподели:

“Израстнах в периода на националсоциализма, в началото на 1933 година навърших 14 години. По време на военната служба заложих на християнските църкви всичките си надежди за времето след очакваванта катастрофа. Обаче след 1945 година бях свидетел, че църквите нито изградиха нов морал нито създадоха нова демокрация и правова държава.

Неговата църква – протестантската – все още не се е отървала от покорството си пред властта – добавя Хелмут Шмидт и не скрива разочарованието си от възможностите на църквите. Като политик той се обявява против свързването на религията с политиката, защото определяща в религиите, включително и християнската, е тенденцията да притежава единствената истина, а това затруднява съвместното съществуване. За разлика от религиите, които налагат задължения на хората, демократичните конституции изтъкват техните права.

Хелмут Шмидт апелира:

“Отнасяй се с недоверие към всеки политик, към всеки правителствени или държавен ръководител, който използва религията като инструмент на стремежа си към власт. Разграничавай се от такива политици, които свързват ориентираната към отвъдния свят религия с тяхната ориентинара към този свят политика”.

За ролята на религията в историята на човечеството бившият германски канцлер е на мнение:

“Ясно ми е, че едни от основополагащите учители на човечеството преди две хилядолетия и половина – Сократ, Аристотел или Конфуций и Менций – нямаха нужда от религия, дори когато от опортюнизъм, по-скоро между другото, формално отстояваха принципите й. С оглед на това , което знаем за тях, Сократ е изградил философията си и Конфуций етиката си единствено върху повелите на разума; техните учения не се основават на религията. И въпреки това и двамата са днес са ориентир за стотици милиони хора. Без Сократ нямаше да има Платон, и вероятно нямаше да има и Имануел Кант и Карл Попер. “

Политиците не бива да се ръководят от идеологиии и религия, а главно от разума и съвестта си, изтъква Хелмут Шмидт:.

“Естествено политиците изпадат в заблуди, естествено те правят грешки. Те имат същите слабости както всеки друг гражданин и както общественото мнение. Нерядко политиците са принудени да взимат спонтанни решения; често те нямат обаче достатъчно време и достатъчно възможности да потърсят съвет от различни източници, да обсъдят наличните алтернативи и да анализират предсказуемите им последствия, преди да вземат решение. Колкото повече политиците се ръководят от определена теория или идеология, колкото повече държат да запазят властта на паритята си, колкото по-малко се съобразяват с всички видими фактори и преценяват всички възможни последствия, толкова

по-голяма е опасността от заблуди, грешки и неуспехи. Този риск е особено висок, като се налага спонтанно решение. Във всеки случай политиците носят отговорността за последствията – и често тази отговорност е тежко бреме. В много случаи при решенията си политиците не могат да “търсят помощ” от конституцията и религията си, от една философия или теория; а те могат да се уповават само на разума и способността си за съждение.”

Но политиците трябва да правят и компромиси – така във външната политика, стремейки се да съхранят мира между държавите.

“Един национален sacro egoismo, както сега го тачи правителсдтвото на Съединените Щати, не може да функционира дългосрочно в мир.

Идеалът на мира - от Александър Велики, от Чингис Хан, Пицаро или Наполеон до Хитлер и Сталин – вече хилядолетия наред този идеал много рядко е играл решаваща роля във външната политика, а също и в теоретичната държавна етика или в философската ориентация на политиката. Тъкмо напротив: От хилядолетия насам - и по времето на Макиавели и Клаузевиц -войната бе естествен елемент на политиката.

Едва в периода на европейското просвещение малцина автори – като холандецът Хуго де Гроот или германецът Имануел Кант – обявиха мира за политически идеал. Но през целия 19-и век големите европейски държави гледаха на войната като на продължение на политиката с други средства – така бе и в 20-и век. Едва ужасяващият край на двете световни войни най-после доведе до това, че създалото се в народните маси съзнание за войната като едно преодолимо кардинално зло на човечеството

бе възприето и от ръководни политици на Запад и на Изток. Опитът на Обшеството на народите в Женева, както и по-къснешното основаване на действащата до днес Организация на обединените нации документират това – а така също и договорите за ограничаване на въоръжаването между Съединените Щати и Съветския съюз и началото на Европейската интеграция през 50-те години.

И политиката на Бон спрямо Москва, Варшава и Прага бе знаменателен ппример за един решаващ елемент на мирната политика: Който като държавник иска да служи на мира,

трябва да говори с държавният ръководител от противниковата страна. Това означава - с евентуалния враг! И той трябва да го изслуша. Да говори, да изслушва и ако е възможно да сключи компромис!

Друг пример бе Заключителният акт на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа през 1975 година в Хелзинки, който акт бе компромис в служба на мира:

Съветският съюз получи подписите на западните държавници под окончателното признаване на държавните граници на Изток – и Западът получи подписите на комунистическите държавни ръководители под правата на човека /под формата на прословутата трета кошница на Конференцията за сигурност и сътрудничество/. Сгромолясването на Съветския съюз след десетилетие и половина не бе резултат на военна намеса отвън – слава Богу! – а по-скоро едно вътрешно разпадане на една система, която се бе разпростряла пряко силите си.

Друг отрицателен пример са продължаващите вече десетилетия войни и терористични акции между израелската ържава и палестинските и арабските й съседи. Ако двете страни не разговарят помежду си, компромис и мир ще са само илюзорна надежда.

В края на речта си пред “Фондацията Световен етос за междукултурни и междурелигиозни изследвания, просвета и срещи” бившият германски канцлер изтъкна, че съвестта е върховната инстанция, от която трябва да се ръководи всеки политик.

“Независимо дали съвестта се тълкува като плод на разума или като божия повеля, несъмнено човешката съвест е факт. Дали е християнин, мюсюлманин или евреин, дали е агностик или атеист, всеки пълнолетен човек има съвест. И малко по-тихо искам да добавя: Ние всички сме действали неведнаж срещу съвестта си. Ние всички сме били принудени да живеем с “угризения на съветта”. И естествено тази човешка слабост е присъща и на политиците”.