1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Елфриде Йелинек и бремето на публичността

Елфриде Йелинек, носителката на Нобеловата литературна награда за 2004 г., отбеляза тези дни 60-тия си юбилей. На литературните предизвикателства и предизвикателната й личност се спира Бисерка Рачева в рубриката "Призма".

default

Някои я смятат за “невротична” – заради това, че изобличава скритите механизми на обществото, показва абсурда и прилепчиво-заробващата сила на клишетата, с които то си служи. Заради това, че излива гнева си срещу неуредиците и лъжите в австрийския обществен, политически и частен живот, подобно може би само на Томас Бернхард преди нея. И още повече, защото прави това със злъчен, саркастичен, остро провокативен тон. Едва ли има друга авторка, която да е внасяла тъй дълбок смут и да е предизвиквала тъй противоположни мнения за себе си.

През октомври 2004 г., когато Нобеловият комитет присъжда на Йелинек най-голямата литературна награда, в родината й известието се посреща едва ли не с раздразнение. Малцина изпитват искрена радост от високото отличие, присъдено на най-оспорваната и най-интересна съвременна австрийска писателка. Сънародниците трудно й прощават скандалните текстове, феминистките позиции и най-вече обвиненията за безотговорното нежелание на Австрия да признае грешките на националсоциалистическото си минало. Онези, които отхвърлят Елфриде Йелинек, се дразнят вероятно най-вече от радикалната й гледна точка. Очевидно не могат да се разделят с патриархалния навик, който писателката неведнъж апострофира:

“Не вярвам един мъж да е в състояние да си представи какво означава да принадлежиш към неравнопоставена, така да се каже, по-малоценна каста и непрестанно да ти отказват справедливото право на участие във властта. Не вярвам, че мъжът може да види света такъв, какъвто го виждат робите, подчинените. Жените, според мен, са свикнали доброволно да се въздържат от упражняване на власт. Не знам дали когато пиша, моят поглед е женски, но мисля, че размахът на писането ми произтича именно от това чувства за принудително отстраняване, за непълноценно участие. От друга страна, гневът, заложен в написаното от мен, в никакъв случай не е женски.”

В книгите и театралните си пиеси Йелинек разкрива “мъжките отношения на господство и власт”, наложили се според нея “повсеместно”; изкуството за нея е ангажимент, обществено-политическа позиция. Същевременно в него тя търси и изпробва нови пътища за развитието на словото. Театралните й текстове насърчават режисьори като Николас Щеман, Кристоф Шлингензиф, Айнар Шлеф към новаторски постановъчни решения. Текстовете на Елфриде Йелинек винаги носят силен критичен заряд и същевременно никога не са изградени като политически памфлет. В несекващия словесен поток, изпълващ често страници без пауза и абзац, са вместени различни езикови нива; езиковите клишета на говорещите герои се самоизобличават, разкривайки по-дълбоките обществени механизми, които героите неволно, по принуда или целенасочено обслужват. Както в скандалната пиеса “Бургтеатър”, романът “Пианистката”, бруталния медиен и порно-език в “Бамбиланд” или пък фалша и лудостта на себезаблудата относно нацисткото минало в романа “Децата на мъртвите”, който авторката смята за най-важното си произведение.

Междувременно Елфриде Йелинек е носителка на над двайсет литературни и театрални награди, включително най-авторитетните германски литературни отличия, между които: “Георг Бюхнер”, “Хайнрих Бьол”, “Хайнрих Хайне”. За “музикалността, вокалното изящество и изключителната словесна виртуозност на нейните романи и пиеси” й е отсъдена, не на последно място, Нобеловата награда – въпреки несъгласието на един член на журито, който в знак на протест напуска Шведската академия.

Несъгласието, също както и признанието съпъства Елфриде Йелинек. Може би точно защото двойствеността е присъща на творчеството и на личността й. Представата или по-точно представите за нея се свързват с неотстъпчив феминизъм и политическа борбеност, същевременно – с вкус към скандалното и булевардното, с фетишизъм към модното и наклонност към тривиалното. Медийните й изяви демонстрират самочувствие и плахост, учтива сдържаност и безпардонност, в друг момент – изненадваща, болезнена ранимост.

“Всички онези, които смятат, че знаят нещо за мен, не знаят нищо, казва Йелинек. Никога не съм искала да бъда публична личност, не съм търсила тази роля, но все някой трябваше да свърши “мръсната работа”.”

С “мръсна работа” писателката обозначава изобличаването на фалша и лъжите. В едно от редките интервюта след Нобеловата награда тя отваря дума и за това, че публичността й тежи, измъчва я с принудата да бъде не каквато в действителност е, а каквато другите очакват да изглежда. Единственото, което желае, е всъщност спокойствие. Тишина и вглъбение. Само че книгите на Елфриде Йелинек, написани в тишината на вглъбението, поне досега са шумни и агресивни, те са акт на отбрана. Глождят съзнанието, създават мъчнотии на онези, които ги четат, а и на онези, които пишат за тях. Езикът им прилича на все повече изтънчващ се нструмент, на оръжие и дар, който ранява. Какъв ли ще е този, на следващите?