1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

От света

Европа трябва да уреди проблемите с кандидат-емигрантите от Африка

През последните седмици стотици африканци се опитаха да прескочат триметровата бодлива тел около испанските ексклави Сеута и Мелия в Северна Африка, 12 от тях загинаха. Тези хора, които не виждат никаква перспектива у дома си и са готови да рискуват дори живота си, само и само да се доберат до мечтаната Европа, постепенно ни убеждават, че трябва да се търси ново решение на проблема. Петер Филип смята, че прито

default

кът на африканци към Европа трябва да се уреди по сходен начин с уредбата на емиграцията в САЩ преди столетие.

Европа определено не може да се гордее с онова, което в момента се случва с нещастните бежанци в ничията земя между Мароко и Испания. Правителствата на стария континент мълчат, в най-добрия случай се обажда по някоя правозащитна организация и това е всичко. Независимо от критиките на правозащитниците, по отношение на африканските бежанци явно има консенсус, който гласи: че докъде ще я докараме, ако всеки започне да прескача европейския стобор както си пожелае?

В хода на обединението си европейците винаги се уверявали, че не изграждат някаква “крепост Европа”. Крепостният манталитет обаче отдавна се е наложил с всичките си екстри, включително и с безразличието към случващото се извън стените на крепостта. Само Мадрид направи опит за сдържан протест срещу действията на правителството в Мароко, което без много да се грижи за човешкото достойнство просто натири една група бежанци в Сахара. Иначе сякаш никой не желае да се застъпи за тези злощастни човешки същества, които отчаяно се опитват да се доберат до Европа, където да получат малко от предполагаемото благополучие и да сложат нещо настрана за семействата у дома.

“Икономически бежанци” – това е леко презрителното наименование на тези хора. Но нима има някаква разлика дали човек бяха от потисническа диктатура или от потискаща беднотия. Да не говорим, че тези бежанци обикновено бягат и от двете. Определението “икономически бежанци” внушава и още нещо: че тези хора просто се опитват по някакъв начин да се замогнат за наша сметка. А това чувство сякаш оправдава вътрешната съпротива на европейците срещу такива бежанци. Забравени са времената, когато хората на запад ликуваха и приветстваха с “добре дошъл” всеки човек, успял да се промъкне отвъд Желязната завеса и да се добере до мечтания “земен рай”. Разбира се, дали Европа и ЕС наистина са земен рай е съвсем друг въпрос. Всичко обаче е относително: дори европейската бедност изглежда като благополучие за мнозина африканци. Тъй че проблемът си остава и европейците не могат просто така да го игнорират.

Дали е разумно някои североафрикански страни да се използват като местни шерифи, след като Либия, например, е изходен пункт за лодките с бежанци, прекосяващи Средиземно море, а Мароко – писта за прескачане на испанския стобор. Досегашният германски вътрешен министър Ото Шили дълго време се заиграваше с мисълта в тези страни да бъдат изградени временни бежански лагери, без да си дава сметка, че за бежанците, гледащи към Европа, това ще си бъде чиста проба затвор. Онези, които се опитват да стигнат до същината на проблема, предлагат терапията на явлението да се провежда в самите му корени. Тоест – в Африка. Това обаче е дългосрочен процес с предварително неясен изход. Нима европейците са забравили, че преди век и нещо те самите бягаха към Америка, преследвани от глад от мизерия? Нима сега не е редно и за африканците да се подсигури оганизирана процедура за заселване в Европа? Работните ни места те не могат да вземат, няма страшно – просто квалификацията им е твърде ниска. Важно обаче е друго: един ден те може би ще плащат нашите данъци и пенсии.