1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Други градове, други истории

Ще ви чакам на аеропланището, казва Хилде по телефона. Гласът й е пъргав и светъл, българският й е от 40-те. От Георги Господинов

default

Август 1947. Жени разчистват порутените германски градове

Има думи, които изведнъж отварят неочаквани врати към други времена. За миг се колебая дали като се видим на Франкфуртското летище, което наистина си е аеропланище, ще бъде 1945 или 2001 (тогава се състоя разговорът). Все едно, от този момент „аеропланище” ще бъде онази дума за паметта ми, която ще свързва Хилде, Франкфурт и България. И още две неща, за които ще стане дума в тази история – една тенджера и един най-обикновен заводски хляб.

Разбира се, Хилде ме чака в точния час на аеропланището, прекрасна в своите ранни седемдесет. В чужбина хората остаряват по-красиво и по-бавно, твърдеше една приятелка. Старостта е по-милостива там. Тогава се смях, че чужбина е нещо като Космоса, където времето тече с друга скорост. Но трябваше да призная, че Хилде наистина изглеждаше доста по-различно от българските си връстнички.

Дали държавата и личната ни възраст са в топла връзка,

е друга тема.

Тук е мястото да кажа, че Хилде е родена в България и успяла да хване последния влак, преди Червената армия да влезе. Бягала е заедно с майка си, българка, баща си – немски геолог, и по-малкия си брат. Искали да останат, бащата не бил свързан с военните, но ги предупредили, че нищо добро не могат да чакат тук. Била на 10. Пътували почти седмица, влакът бил непрекъснато бомбардиран. Спомня си ясно миризмата на трева и пръст, докато залягали покрай релсите. Разказва ми това, докато стоим в дневната, която от своя страна си е останала завинаги в 60-те, с лампиона, с поовехтелите, но прекрасни в старостта си фотьойли с дървени облегалки.

Тогава се сещам да извадя заводския хляб, за който ме е помолила по телефона. Признавам, че тази молба ме беше озадачила. Обиколих два-три магазина докато намеря обикновен заводски хляб в България. Кой изобщо си го купуваше вече. Хилде взе хляба много внимателно и за първи път видях, че се просълзи. Смути се, излезе в коридора. Личеше си, че е жена, която се е научила да владее ситуацията и не си позволява сантименти. Върна се след малко и каза, че помни вкуса на този хляб от детството си. Отряза две филии, поръси ги с малко сол и ми подаде едната. Никога не съм виждал човек, който така сладко да яде филия прост заводски хляб със сол.

След това ме заведе в кухнята и каза, че иска да ми покаже нещо много специално. Отвори най-долната част на бюфета и извади тенджерата от дъното. Беше огромна и тежка тенджера, изработена от груб здрав метал. Сякаш са претопявали танкове, за да я отлеят, помислих си тогава и дори го изрекох на глас. Хилде се усмихна и каза, че не подозирам колко съм прав. Тази тенджера била първото и най-ценно нещо, което

съсипаната немска държава

раздала на семействата. По една голяма тенджера от претопени боеприпаси и муниции. С тази тенджера оцеляхме, каза Хилде, и камъни можеш да вариш в нея. И си представих младата Хилде в съсипията на 40-те и 50-те в Германия, разчистваща с другите жени руините, търсеща оцелели тухли, строяща, шиеща дрехи за брат си, чакаща за няколко картофа, стояща в тъмното, за да пести ток. Без мрънкане, с достойнството на човек, комуто се е случило да вдига отново една държава, срутена до основи и натоварена с вина.

Стояхме в скромния й апартамент (скромен за човек, работил цял живот в една и съща голяма франкфуртска банкова централа) и си мислех, че някога трябва да разкажа историята на Хилде, която, без да подозира, построи отново Германия. Историята на една съхранена като семейна ценност очукана тежка тенджера, на едно скромно като заводски хляб отношение към себе си и света. По-добрата и невидима история на едни други градове и други хора, на една друга Европа.