1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Днес ви предлагаме коментар на Йозеф Йофе от "Ди Цайт", озаглавен "Соло световна сила":

Търговските пътници са резмърдаха: Шрьодер в Ню Йорк, Фишер във Вашингтон, Буш в Лондон. Мисията им е грижа за клиентите, а проблемът им - Иракската война, която разтърси традиционната атлантическа фирма повече от всички досегашни кризи. Резултатът обаче не е просветление, а някакъв коктейл мартини а ла Джеймс Бонд: разбит в шейкър.
По отношение на американците това означава, че имперският рефлекс се оказа просто една ненужна гримаса. Да се спечели една война не е трудно, трудно е обаче да се възцари мир. Особено, когато целта е не да се победи чуждата армия, а да се създаде ред. Защото соловата политика днес не работи - нито у дома, нито по света.
Дали обаче привържениците на Буш са разколебани? В началото на годината Джордж Уокър Буш все още тръбеше: "Курсът на нашата нация не зависи от решенията на други."
Междувременно Вашингтон се моли наляво и надясно за пари и за войски, без обаче да предлага насреща право на глас, камо ли пък общи действия. Тонът стана по-мек, но самото послание - все още не. Европейците също са разколебани. Опитът на Ширак и на Шрьодер да създадат антихегемониална противотежест се провали по същия начин, по който се провали и мобилизацията на Съвета за сигурност срещу Иракската война. Европа стана първата жертва на войната: от едната страна остана германо-френският дует, от другата - почти всички останали, от Португалия до Полша, които предпочитат да поверят сигурността си по-скоро в ръцете на суперсилата, отколкото на двете средно големи сили.
Във фазата на отрезвяването Шрьодер се опитва да пооправи климата, а Ширак дори предлага конкретна помощ. Но и в "Старата Европа" сякаш няма почти никаква промяна по отношение на принципите и на психологическата реакция. Враждебността на Шрьодер към Буш е повече от очевидна. След партийния конгрес на социалдемократите той замина за Ню Йорк и прати Фишер във Вашингтон, с което очевидно подчерта запазилата се дистанция.
Възможно е, когато се връщат към изтеклата година, бъдещите историци с меланхолия да регистрират "края на Запада". И то не защото на власт са глупостта и високомерието, а поради епохалната цезура след колапса на Съветския Съъюз. След този колапс и двете страни внезапно се почустваха като отвързани. САЩ - защото вече нямаха насреща си друга велика сила. Европейците - защото вече не бяха принудени да се подчиняват на стратегическата зависимост. Към всичко това се прибавя и сблъсъкът между различните представи за света. Европейците използват ЕС за унивесрален мащаб: та нали глобалното бъдеще със сигурност ще изглежда като нашето локално настояще, където лошата политика на силата отстъпва пред отказа от национален суверенитет, пред компромиса и миролюбието. САЩ обаче, единствената оцеляла велика сила, живеят, разбира се, в един съвсем друг свят, бъкащ от терор, конфликти между цивилизациите и ядрени оръжия в неподходящи ръце. И тези заплахи не са фиктивни - те са реални.
По-добре би било в историята да влезе съвсем друга глава. Защото накъде ли са тръгнали европейците със своето себедоказване? И накъде са тръгнали американците със своято самодостатъчност? Шрьодер и Ширак положително имаха право с предупрежденията си. Но Париж, който преди войната настояваше да се разхлабят санкциите срещу Ирак, сега просто няма право да остави иракчаните да тънат в мизерия. Това би било лицемерие и безчовечност. Нима американците трябва да се провалят? Цената, която ще платят включително и европейците, би била ужасна: гражданска война, съседски интервенции, нова диктатура или нова крепост на тероризма. Колкото да се гневим на Буш и сподвижници, всичко това не би било в европейски интерес. Никой няма интерес и от друго: в Ирак да се изпрати ООН, преди войната да е приключила. Руанда и Сребреница показаха, че сигурността е предпоставка за, а не резултат от мисиите на ООН. Германски войници могат да бъдат изпратени единствено в един умиротворен Ирак. Дотогава, такава е реалността, там ще се бият само американците. Разбира се, тяхната борба ще бъде много по-лесна, ако икономиката и животът в страната тръгнат към нормализиране. Ето защо от чисто егоистичен интерес европейците би трябвало да помогнат с пари и стоки. Та нали всеки безработен иракчанин е потенциален боец в редиците на онези, които се опитват да провалят страната в още по-дълбока бездна.