Днес ви предлагаме коментар на Йозеф Йофе от ″Ди Цайт″, озаглавен ″Соло световна сила″: | Начало | DW | 21.11.2003
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Днес ви предлагаме коментар на Йозеф Йофе от "Ди Цайт", озаглавен "Соло световна сила":

Търговските пътници са резмърдаха: Шрьодер в Ню Йорк, Фишер във Вашингтон, Буш в Лондон. Мисията им е грижа за клиентите, а проблемът им - Иракската война, която разтърси традиционната атлантическа фирма повече от всички досегашни кризи. Резултатът обаче не е просветление, а някакъв коктейл мартини а ла Джеймс Бонд: разбит в шейкър.
По отношение на американците това означава, че имперският рефлекс се оказа просто една ненужна гримаса. Да се спечели една война не е трудно, трудно е обаче да се възцари мир. Особено, когато целта е не да се победи чуждата армия, а да се създаде ред. Защото соловата политика днес не работи - нито у дома, нито по света.
Дали обаче привържениците на Буш са разколебани? В началото на годината Джордж Уокър Буш все още тръбеше: "Курсът на нашата нация не зависи от решенията на други."
Междувременно Вашингтон се моли наляво и надясно за пари и за войски, без обаче да предлага насреща право на глас, камо ли пък общи действия. Тонът стана по-мек, но самото послание - все още не. Европейците също са разколебани. Опитът на Ширак и на Шрьодер да създадат антихегемониална противотежест се провали по същия начин, по който се провали и мобилизацията на Съвета за сигурност срещу Иракската война. Европа стана първата жертва на войната: от едната страна остана германо-френският дует, от другата - почти всички останали, от Португалия до Полша, които предпочитат да поверят сигурността си по-скоро в ръцете на суперсилата, отколкото на двете средно големи сили.
Във фазата на отрезвяването Шрьодер се опитва да пооправи климата, а Ширак дори предлага конкретна помощ. Но и в "Старата Европа" сякаш няма почти никаква промяна по отношение на принципите и на психологическата реакция. Враждебността на Шрьодер към Буш е повече от очевидна. След партийния конгрес на социалдемократите той замина за Ню Йорк и прати Фишер във Вашингтон, с което очевидно подчерта запазилата се дистанция.
Възможно е, когато се връщат към изтеклата година, бъдещите историци с меланхолия да регистрират "края на Запада". И то не защото на власт са глупостта и високомерието, а поради епохалната цезура след колапса на Съветския Съъюз. След този колапс и двете страни внезапно се почустваха като отвързани. САЩ - защото вече нямаха насреща си друга велика сила. Европейците - защото вече не бяха принудени да се подчиняват на стратегическата зависимост. Към всичко това се прибавя и сблъсъкът между различните представи за света. Европейците използват ЕС за унивесрален мащаб: та нали глобалното бъдеще със сигурност ще изглежда като нашето локално настояще, където лошата политика на силата отстъпва пред отказа от национален суверенитет, пред компромиса и миролюбието. САЩ обаче, единствената оцеляла велика сила, живеят, разбира се, в един съвсем друг свят, бъкащ от терор, конфликти между цивилизациите и ядрени оръжия в неподходящи ръце. И тези заплахи не са фиктивни - те са реални.
По-добре би било в историята да влезе съвсем друга глава. Защото накъде ли са тръгнали европейците със своето себедоказване? И накъде са тръгнали американците със своято самодостатъчност? Шрьодер и Ширак положително имаха право с предупрежденията си. Но Париж, който преди войната настояваше да се разхлабят санкциите срещу Ирак, сега просто няма право да остави иракчаните да тънат в мизерия. Това би било лицемерие и безчовечност. Нима американците трябва да се провалят? Цената, която ще платят включително и европейците, би била ужасна: гражданска война, съседски интервенции, нова диктатура или нова крепост на тероризма. Колкото да се гневим на Буш и сподвижници, всичко това не би било в европейски интерес. Никой няма интерес и от друго: в Ирак да се изпрати ООН, преди войната да е приключила. Руанда и Сребреница показаха, че сигурността е предпоставка за, а не резултат от мисиите на ООН. Германски войници могат да бъдат изпратени единствено в един умиротворен Ирак. Дотогава, такава е реалността, там ще се бият само американците. Разбира се, тяхната борба ще бъде много по-лесна, ако икономиката и животът в страната тръгнат към нормализиране. Ето защо от чисто егоистичен интерес европейците би трябвало да помогнат с пари и стоки. Та нали всеки безработен иракчанин е потенциален боец в редиците на онези, които се опитват да провалят страната в още по-дълбока бездна.