1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Демократичната държава и похитителите

Необходима ли е повече твърдост срещу похитителите на заложници? Този въпрос засяга една германска травма – смята Роберт Лайхт:

default

Дали германското правителство трябва най-сетне да заеме твърда и непоклатима позиция, така че всички потенциални похитители – не само в Афганистан – да разберат, че държавата не се поддава на никакво изнудване? Всъщност германските ръководители не за пръв път са принудени да се занимават с този проблем. Точно преди 30 години, в кулминацията на тероризма на Фракция червена армия, Бон отказа да замени отвлечения председател на Сдружението на работодателите Ханс Мартин Шлайер срещу намиращите се в затвора терористи. Правителството отказа да отстъпи дори когато терористите отвлякоха един германски пътнически самолет в Могадишу. Пътниците останаха невредими, Шлайер беше убит.

Впрочем същинската поука бе извлечена две и половина години преди това, когато отвлеченият политик Петер Лоренц бе разменен срещу няколко затворника от Фракция червена армия. Освободените терористи бяха извозени в Аден – след което продължиха с убийствата.

Така че твърдата линия спрямо терористите има своите достойнства и би могла да бъде дори морално оправдана, въпреки всички оставащи съмнения. Защото в морално отношение убийството на един заложник си остава наистина престъпление само на убиеца, но така или иначе държавата, която не се поддава на изнудване, неизбежно се оказва замесена в деянието.

Всъщност моралният проблем на твърдата линия си остава на първо място въпрос на политическата действителност: кой е в състояние да я удържи последователно, тъй като е ясно, че и най-малкото отклонение би я обезсмислило? Ами ако не става дума “само” за един заложник, както в случая Остхоф или Джулиана Згрена, а за стотици хора както беше в Беслан? Или пък когато изнудвачите не са отделни терористи, а цяла държава, като Либия например? Щяхме ли да бъдем в състояние психически да удържим твърдата линия, ако оказалите се жертва на един безподобен съдебен фарс и осъдени на смърт български медицински сестри и палестинският лекар бяха екзекутирани? Това че европейците отстъпиха пред либийския изнудвач има естествено доста гаден привкус: обикновените терористи могат само да ни навредят, полковник Кадафи обаче може да ни бъде от полза, с изобилие от петрол и като купувач на френски атомни електроцентрали. Така че неизбежно се налага въпросът: какъв беше истинският мотив за “меката” линия, щом печалбите от гешефта с Либия далеч надхвърлят измъкнатия с изнуда откуп?

И още веднъж за проблемите около твърдата линия. Бихме ли били готови например да искаме от войниците, които изпращаме в Афганистан, да подпишат една бележчица, на която е написано: “Ако бъда отвлечен, правителството в никакъв случай не бива да отстъпва пред исканията на похитителите”? Истината е, че който не е готов на подобна твърдост, той няма да има силата да удържи твърдата линия.