1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Две книги за Балканите

Норберт Мапес-Нидик и Дубравка Угрешич се опитват да обяснят югославските войни

default

Най-напред една документално-публицистична книга под заглавие “Балканският конфликт – какво днешна Европа може да научи от него”.

Обединението на Европа и разпадането на Югославия се случиха едновременно. Тръгвайки от тази констатация, публицистът и експерт по Балканите Норберт Мапес-Нидик си задава въпроса: “Какво биха могли да научат европейците от последните войни на Балканите?” Авторът стига до един шокиращ извод: “Югославяните първи навлязоха в едно минно поле, до което ние все още не сме достигнали.” Нидик смята, че за войните в бившата Югославия са виновни не някакви национални митове и взаимни предразсъдъци между хората, а държавните постройки, издигнати с най-добри намерения, които всекидневно се борят помежду си политически и икономически предимства. Нидик тръгва от описанието на едно малко босненско село, като не само описва противоречията, но и обяснява техния исторически произход. Авторът отлично познава манталитета на хората – доказват го и многоборйните босненски вицове, които той цитира, илюстрирайки по завладяващ начин тънките разлики между тамошните етноси, наричани доскоро народи. Тезата на Нидик гласи: босненската война избухна тъкмо в градовете, където етническите различия вече се бяха размили, а политическите елити изобщо не ги взимаха предвид. Колкото и да е парадоксално, държавата се разпадна поради конфликта между двете национални групи, чиито културни различия са най-незабележими: сърбите и хърватите. По времето на Югославия Босна беше стурктурирана на квотен принцип между трите национални групи: сърби, хървати и мюсюлмани. Обаче тази формална равнопоставеност не само не премахна противоречията помежду им, но дори ги вкара в някаква съвършено бъзсъдържателна конкуренция. Всеки, който държеше да принадлежи към босненската ситема, беше дължен да се дефинира етнически. Микроскопично малцинство бяха онези, които се смятаха за югославяни. Опитите непрекъснато да се поддържа етническото равновесие зареждаха обществото с конфликтен потенциал и в крайна сметка тъкмо идеята за равнопоставеност между етносите разби Югославия, смята авторът. В условията на онази политическа ситема те не получаваха никаква подкрепа и насърчение. Усещането на всяка от етническите групи, че другите я експлоатират, доведе не толкова до същинска междуетническа омраза, колкото до пълно безразличие към съдбата на съседа, твърди Мапес-Нидик. Тъкмо това безразличие удиви и дори шокира многобройни журналисти и хумантиарни помощници по време на войните, припомня авторът, която отделя внимание и Косовския конфликт – според него резултат от събската колониална политика. Норберт Мапес-Нидик поставя ребром и един много деликатен въпрос: дали наистина националната принадлежност ще изгуби значението си в ЕС. Според него примерът с Югославия показва, че националността не загива, а само променя значението си. В този смисъл навярно е най-правилно да се изгражда силно централизирана Европа – с надеждата, че скоро ще възникне и европейска нация. Липсващото чувство за европейска национална принадлежност не може да се компенсира със семинари, квалификационни курсове и ученически обмен – за тази цел е необходима най-вече Конституция. В нея трябва да а залегнала широката закрила на малцинствените права, и то не толкова за етнически групи, колкото за социално слабите. Книгата на Мапес-Нидик не случайно се нарича “Балканският конфликт – какво може днешна Европа да научи от него”. Защото авторът не само анализира много компетентно югославската трагедия, но и дава принос към дебата за бъдещата уредба на Обединена Европа.

И още една книга за дълбоките следи от войните в Югославия – “Министерство на болката” от хърватската писателка Дубравка Угрешич, наричаща себе си “последната югославянка”.

Американският автор Чарлс Симик нарича Дубравка Угрешич “Философка в изгнание”. И последният й роман е посветен на мъчителнитете спомени от скорошните войни на Балканите. Всъщност, книгата е по-скоро меланхолична балада за красотата на изгубеното. Но това е и оптимистичен текст, който се опитва да противопостави надеждата срещу тъгата и лишението. Дубравка Угрешич разказва за една литературоведка, която емигрира в Германия и малко по-късно започва работа като преподавателка по сърбохърватска литература в Амстердам. Нейните студенти са емигарнти като самата нея, те идват най-вече от различни региони в бившата Югославия. Войната ги е отскубнала от корена, загубата на близките ги е травматизирала. Тези млади хора, които войната е превърнала в бошняци, сърби и хървати, се включват в проекта на своята преподавателка за едно своеобразно каталогизиране на югославското всекидневие. Събрани заедно, те започват да си спомнят за своето детство, за ваканционните лагери, за танцовите забави и за учебниците си. И преподавателката, и нейните студенти обаче са дълбоко засегнати от гражданската война. Те са причинили болка на своите близки, те са затрупали надълбоко в себе си неща, които напират да излязат наяве. Едно посещение в Загреб показва, че там вече отдавна са забравили войната. Не са я забравили обаче близо 70 хиляди югославски военни бежанци в Швеция, 300 хиляди в Германия, 50 хиляди в Холандия и неизборимите нелегални емигранти. Романът на Дубравка Угрешич е манталитетна снимка на тези хора. Авторката подслушва разговорите им, наблюдава жестовете им. “Начинът, по който те се движеха, и местата, където се срещаха, показваха, че им липсва едновремешното пространство. Липсва им пейката пред къщи, от която наблюдават минувачите; липсва им пристанището, където следят пристигащите кораби и слизащите пътници, липсва им кръчмата, където си пият питието,” пише авторката. Разбира се, известно е, че на чуждо място човек търси познатото и в крайна сметка намира само познатото. В романа Угрешич ги нарича “нашенците” – хората, запазили някакъв остатък от колективната си идентичност, запазили езика си и гледащи на своето емигрантство като на една нескончаема жалба по изгубеното. Те не се надяват на някаква нова Югославия, защото знаят, че вече няма къде се върнат. Единственият им дом, истинската им родина вече са спомените. И само при среща с други нашенци за миг изпитват мимолетното усещане, че са се завърнали у дома. Дубравка Угрешич е написала умен и много емоционален роман. Той е пледоария за помирение - помирение дори с онези, които са ни причинили болка.