1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

“Да дадем 100 дни на правителството”

Минути след клетвата, новите министри обещаха приемственост във властта. Из новините на в.”24 часа” Коментар на Мирела Иванова

Най-сетне има правителство, случи се, разпределението на постовете в него е факт, амбицията на младият министър-председател да се работи здраво – също. Прозират и други абмиции, не толкова похвални, но петдесет и два дни чакане дотам ни изтощиха, че не ни се подхваща темата. Даже разни абсурди и нелепици при избора на министри не могат да ни развеселят, като случаят с Веселин Близнаков, лекар по професия, енергетик по стечение на обстоятелствата и нерде Ямбол, нерде Стамбол – сега министър на отбраната. Даже дотам старопартийните, че чак старозаветни муцуни от БСП едва-едва предизвикват раздразнението ни. Едно е ясно, пазарлъкът е изисквал доста компромиси, да се разпределят 228 поста не е шега работа, и добре че се свърши, въздъхваме някак отегчено и примиренчески.

Сега е време да дадем 100 дни на новото си правителство, и чак тогава да решим колко от прогнозите за него са верни, колко от остроумните и малко зловещички определения му прилягат. Дано и ритуалните и тържествени обещания за приемственост да не значат нечистите сделки в ущърб на всички ни да продължат – правителството в оставка до последно слагаше подписи и даваше благословии на доста съмнителни продажби и харизваше като апортни вноски апетитни държавни имоти, било в центъра на столицата, било по южното черноморие. Но както каза Свинаров при сдаването на поста: “Сега няма да ревеме”.

Сега е добре да поразсъждаваме над въпроса колко трудна работа е политиката. Да вземем коалиционните другари, които са вклещени в капана на екипността, макар да не могат да се понасят помежду си – месеци преди изборите и още петдесет дни подир това взаимно се ругаха и нахъсваха един срещу друг, БСП и НДСВ достигаха на моменти най-високата нота на ненавистта, либералните фалцети на ДПС и НДСВ също бая ни проглушаваха, а ето ги днес – смирени в дълга си, в дълга или интересите, тепърва ще се разбере. Представете си само дилемите на един Овчаров, който заради поста трябва да смени енергийните си възгледи на 180 градуса за една нощ, и жив ще го ожалите... Или горкичкият Даниел Вълчев, който най-активно бламираше първото Станишево правителство, а днес вече е вицепремиер във второто...Лесно ли е час по час да се отричаш от думите си, днес да си противник с едного, утре – съекипник – не е, но коалиционната култура, за която Сакскобурготски пледира, изисква високата си цена и дано накрая не се окаже, че вместо политиците, пак ние ще я платим.

Крамолите в десницата също ни карат да тръпнем по темата колко трудно е да си политик в България, и колко дваж по-трудно е в тая опустошителна мелница да опазиш някакво достойнство, да признаеш и преглътнеш поражението си, и да се оттеглиш от поста. Поведението на т.н. десни партии освен че ги прави за резил, обижда и най-верните им избиратели, и най-фанатичните им привърженици – то не бяха страсти, то не бе чудо, и как не схванаха, че времето на чудесата отминава, че идва ред на идеи, програми, дебати и работа. Толкова неадекватност не е за вярване – да не говорим, че върху част от днешните дърлещи се десни лидери бяхме проектирали надеждите си за просперитет на страната. Възможно ли е тясното място на опозиция, което изборите им отредиха, да ги сближи, вразуми, изтръгне от междуличностната тиня, в която здравата са затънали? Дано, защото все пак сме се устремили към Европа и началото на тоя устрем все пак е свързан тъкмо с политиката на десницата – но Европа не само прелитане със самолет до Брюксел и обратно и банална риторика а изтощителна, всеотдайна, прозорлива работа тук и сега, в една удавена от потопа държава.