1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

От света

Г-8 и Африка

Африканските държави имат нужда от достъп до световната търговия

Кадафи на срещата на върха на Африканския съюз

Кадафи на срещата на върха на Африканския съюз

Медийното ехо от срещата на върха на Африканския съюз в Либия бе толкова голямо, колкото никога не е било. Кога се е случвало телевизионните зрители в Копенхаген, Берлин или Хага да бъдат информирани за дневния ред на държавната общност от един континент, който за мнозина се води “изгубен”? През тази година всичко бе по-различно благодарение на африканската инициатива на британския премиер Тони Блеър за срещата на върха на държавите от Г-8. Само че осигуряването на трибуна за темата Африка – което безспорно е важно, не е равнозначно с политическата воля действително нещо да бъде променено. В това отношение Блеър има да преодолява значителна съпротива. Има основания за опасенията, че по редица точки Съединените щати ще откажат да се включат, а пък европейците може да се отдръпнат, ако става дума за щедри обещания за увеличаване на помощите за развитие или за следващи опрощавания на задълженията.

Заседаващите в Шотландия донори трябва да отчитат, че и от страна на африканските държави тези дни бяха отправени редица критики към политиката на разпределение на средствата през отминалата година. Спечелили са само бюрократите, технократите и клептократите – укоряват представителите на гражданското общество от Найроби до Триполи.

Числата им дават право – Африка е получила шест пъти повече пари за развитие, отколкото са били отпуснати по линия на плана Маршал за Европа след войната. Ето и данните – от 1970-та до 2000-ната година точно 400 млрд долара са били дадени за Африка. А тя е дори по-бедна, отколкото преди 25 години. Къде е разликата с Югоизточна Азия, където преди 30 години доходите на глава от населението бяха дори по-ниски, отколкото в Африка, но от началото на 90-те години насам са далеч по-високи? И докато Азия демонстрира светкавичен растеж, африканският дял в световната търговия между 1980-та и 2002-ра година е намалял от 6 на два процента. Това положително е свързано с факта, че мнозина политически отговорни лица в Африка се възползуват от средствата отвън и ги отклоняват към собствените си джобове.

Затова и ключът е – както казва Кофи Анан – в търговията и в достъпа до световните пазари. Как може да се стигне дотам, че в Гана пазарите фалират, тъй като вносният американски ориз залива пазара? Как се получава така, че големите фермери в Южна Африка залагат на генно променените култури в огромните си плантации, а същевременно виждат, че вносната царевица е по-евтина от тяхната? И защо се стига дотам, че африканският памук продължава да губи в ценовата конкуренция със субсидираните продукти от държавите-донори? Това е несправедливо, и – циментира изкривената стопанска политика и икономическата зависимост на Африка от държавите-донори. Ако Г-8 и по-късно – Световната търговска организация не се заемат с тази тема, то очевидно изобщо не се интересуват от развитието в Африка.

Когато търговските бариери за африканските стоки паднат и действително се създадат шансове за износ за продуктите на континента, тогава ще нарасне конкуренцията между африканските държави и на тях ще им се наложи да положат повече усилия. Отпадането на субсидиите за държавите-донори ще увеличи атрактивността на Африка като място за производство – при положение, че съществува правова сигурност и ефективна държавна администрация. При тово положение ще се открият възможностите за проява на собствена инициатива, свободната търговия ще насърчи развитието на услугите, на иновациите, ще стимулира правовата държава и политическата стабилност, а държавите, постигнали успехи, ще служат за пример на другите. Корумпираните режими вече няма да бъдат конкурентноспособни, а социалистическите кадрови политици ще трябва да се размислят.

Т.е. – край на практикуваната досега политика в областта на опрощаването на задълженията и отпускането на помощи за развитие – Африка има нужда от истински стимули, за да не изгуби окончателно позициите си. Вместо под гръмките аплодисменти на медиите държавите от Г-8 да й опрощават 40 млрд долара от задълженията, би трябвало по-скоро да се откажат от субсидиите за собствените си продукти – в размер на точно 300 млрд долара годишно само за Европейския съюз, Япония и Съединените щати. Това би била смела крачка, но остава да се изчака дали индустриалните държави ще я предприемат или ще си останат обсебени от собствените си интереси.