1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Готова ли е България за Европейския съюз?

Впечатленията от София на сътрудника на Берлинер Цайтунг Александър Озанг

За разлика от първото пътуване на автора до България – през 1981-ва година, когато спи нелегално в къмпинг в Приморско – защото цените са твърде високи, този път – 23 години по-късно – негов временен дом е почивната станция на Българската телеграфна агенция на Витоша. Ето и първото впечатление - На входа стояха трима мъже с развалени зъби и пушеха. На рецепцията – две дами също с лоши зъби, които също пушеха. При хвърления поглед в кухнята видях, че и там имаше доста хора, но те не пушеха. Персоналът се събра в стола на почивната станция, хората ми се усмихнаха и аз се усмихнах насреща. Те не говореха немски, аз не говорех български. Една от жените ми подаде ключа и така разбрах, че в момента съм единственият гост.” Причината за пребиваването в България – преводът на български на поместените от Озанг в Берлинер Цайтунг нюйоркски колонки, издадени в книга. Заглавието – Един германец в Ню Йорк.

Във фоайето на почивната станция чака Жанина – за да отведе госта до мястото на първия му ангажимент – американския колеж, където е предвидено изнасянето на лекция. Пътуването се осъществява със стария фиат на колежката от БТА – покрай лежащите край пътя кучета и масивните вили с големи огради в подножието на планината. Пред къщите – паркирани дебели германски автомобили и яки мъжи с бръснати глави.

“Мафия” – обяснява българската колежка. Всеки ден бива убит най-малкото по един представител на мафията – нерядко посред бял ден. Българската мафия се разраства от войната в Югославия насам, препитавайки се с контрабандата на бензин, дизелово гориво и други стоки. Жанина е готова да покаже и един ресторант, в който мафиот е бил застрелян както си стоял на стола. С удоволствие – казвам аз, а тя ме успокоява – те се избиват само помежду си.

По пътя към американския колеж има няколко противотанкови заграждения – тъй като по време на социалистическия режим на това място известно време се намира държавна сигурност. В сенките на загражденията – още кучета. Колежът има вече над 150-годишна история, той е основан от американски мисионери. Сградите на колежа са разположени в чудесен парк – училището прилича на оазис насред прашния град. Момичетата и момчетата, срещу които седнах малко по-късно, плащат за образованието си толкова, колкото един български работник печели за година – те са бъдещият елит на страната. Тяхната цел е да продължат обучението си после в Америка, или в Германия, вероятно – и да живеят в Америка. Или в Германия – те искат да се махнат. Питат – как съм стигнал до Ню Йорк, а аз отговарям – бил съм на точното място в точния момент. Една от учителките по немски ме пита – какво мисля за включването на България в иракската война. “Бях против войната” – казвам, като че ли това е отговор. “Но не разбирате ли, че ние – с нашия опит от диктатури – решихме да се включим, за да участваме в събарянето на диктатурата на Саддам Хюсеин?” – продължава да пита учителката.

През последните сто години България всъщност винаги се е присъединявала към някого – и през Първата, и през Втората световна вайна, а след това – към Варшавския договор. По време на иракската война българите застанаха на страната на американците, сега много искат да бъдат приети в Европейския съюз. Цяла София е окичена с европейски знамена – повече от българските. Преди няколко години България обвърза своята валута с германската марка и левът има точно половината от стойността на еврото.

“А знаете ли, че немският език е най-разпространеният чужд език в България?” – пита учителката отново.

Тръгвайки към колата питам Жанина за кучетата, които обикалят навсякъде. По нейните думи безпризорните кучета са голям проблем за България. В трудните години – в началото на 90-те - много вече не успяват да изхранят кучетата си и ги пускат на улицата. А те стават все повече и повече.

Кучетата, самодоволството на богатите, мафията, отегчените полицаи. България, страната на моите младежки мечти, изглежда да се е превърнала в развиваща се държава. А може би винаги е била такава. Навремето свързвах България с производството на плодове в рамките на взаимната помощ, с виното Кадарка и със забавните модели на Балканкар – ако си спомням правилно. Двама мои приятели често ходеха на туристически походи в България и винаги взимаха със себе си високи ботуши, защото имало много отровни змии. Не помня много повече – страната ми се изгуби от вниманието за около 15 години – до Световното първенство по футбол през 1994-та година. Но името на държавната телеграфна агенция помнех още от студентските си години – навремето тези неща бяха важни.

Сега се оказа, че агенцията изглежда точно така, както си я бях представял – с дълги тъмни коридори, с мирис на цигарен дим, без бързане и напрежение, тъй като на този свят надали има новина, която наистина да би могла да изненада някого тук. Повечето редактори, които видях, бяха жени. Те седяха в една малка стаичка и изрязваха статии от развлекателни списания от цял свят, за да попълнят съдържанието на един пъстър български дайджест. На едно от бюрата имаше празна бутилка от бяло вино, около него – камара западни списания, повечето немски.

Вечерта се срещнах за вечеря с шефа на най-голямото българско книгоиздателство. Ресторантът беше интересен, състоеше се от множество малки помещения – приличен по-скоро на жилище, отколкото на кръчма. На съседната маса се намираха шестима яки мъжаги и две жени със страхотни бюстове. Издателят произхождаше от известна еврейска фамилия, учил навремето две години в Берлин, след което в качеството си на филмов редактор пътувал из целия свят. Именно той обяснява, че преди салатата трябва да се изпие една ракия – голяма. След което още една със салатата, а след нея – още една. За основното ястие бе поръчано червено вино, а когато дойде сметката, издателят разтвори сакото си, чиито джобове бяха натъпкани с банкноти – точно в момента в София се провеждал големият панаир на книгата.

Взимайки ме на следващата сутрин, Жанина ми разказа, че през отминалата нощ отново е бил убит един човек – видях кръстовището, на което се намирал мерцедесът му, както и кооперацията, от която снайперист застрелял един седящ в ресторант мафиотски бос. В дадените няколко интервюта аз уверих, че според мен България принадлежи към Европейския съюз, след което тръгнахме за четене към един бар, наречен Чекпойнт Чарли. Разказах за Ню Йорк, както и за това как се чувствам в България – като че ли предприемам пътуване в моето минало.