1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

”Германия” – постановка на Димитър Гочев в ”Дойчес театър” в Берлин

Германски теми е мотото на театралния сезон в ”Дойчес театър” в Берлин. Под това мото тези дни се състоя и премиерата на ”Германия” от Хайнер Мюлер, постановка Димитър Гочев. Постановката беше отбелязана с положителни отзиви в германски всекидневници като "Берлинер цайтунг" и "Тагесцайтунг".

Рецензентите са единодушни: това не е пиеса, не е театър, това е самата германска история. Два часа Хайнер Мюлер и едно представление, чиято цел в никакъв случай не е да развлича. Представление, в постановката на което режисьорът се изявява като верен слуга на произведението. Представление, при което всичко е заложено на познанието на текста и на умението на актьорите. Именно така трябва да се поставя Хайнер Мюлер или казано по-точно, така трябва да се поставя историята. Вселената на Мюлер е пълна с кървища, пот и утроби – идиотски би било да се илюстрира всичко това на сцената. Театърът на Хайнер Мюлер не е нищо друго, освен театър на мисълта. Разбира се, който познава този автор, предварително е подготвен за това, но въпреки всичко постановката едва не го кара да падне от изненада от стола. Гочев прави колаж от текстовете на Мюлер така, както Мюлер прави колаж от реалността – сцени от Германия. Не особено привлекателна страна по онова време. Фридрих Велики се появява на сцената със служители и с Волтер. В ролята на Фридрих Велики се превъплъщава Маргит Бендокат – с високи черни обувки от времето на Лудвиг 15-ти, поставя ръка на въображаемия жезъл и махленски се провиква: ”Обича изкуството моят прусашки народ.” Маргит Бендокат, една от най-често ангажираните актриси в последно време, е сама по себе си явление – разиграната й невинност е уникална, неподражаема. Самото въплъщение на отстранението.

Гледайки постановката, човек си казва: ”Ето, това е”. Подобни моменти преживяваме все по-рядко в театъра, а пък и самите моменти са като че ли относителни. Защото на премиерата можеше ясно да се видят и лицата на други зрители, които пък изразяваха: ”Да, ама не е това” или по-скоро: ”Не може да бъде”. И те вероятно също имат основание. Историческият патос на Хайнер Мюлер им действа някак отчуждаващо, тази сериозност въпреки смеха. Модерният западняк има, за разлика от Мюлер, иронично светоотношение. Но не е ли Мюлер всъщност най-големият измежду всички ироници? И как да се разбира тази ирония, чиято основа не е сериозността? Усещането обаче е основателно.Тази постановка кара зрителя да почувства дъха на смъртта – сякаш театърът на Хайнер Мюлер идва направо от гроба. Все още живият регистрира леко охлаждане и му се противи. Комичното е, че гробът е единственият действително интелигентен наблюдателен пункт, поне доколкото на наблюдение е подложена историята. Това е именно позицията на възможно най-голямата дистанция.

Същинският проблем е, че е почти невъзможно да се върнем в един или друг период от историческото развитие. И освен това, днешното общество има кулинарно отношение към историята, а икономиката, доколкото изобщо функционира, няма никакво отношение към историята. Съвремието ни се отличава, наистина, с огромно потребление на исторически калории, но всички негови понятия стоят извън историята. ”Германия” на Хайнер Мюлер вече е несъвместима с него. Историята не минава през сърцето ни, не седи в театъра, когато и ние седим в него, не чете с нас книга, когато и ние четем книга. Историческата интелигентност, както ни показва Хайнер Мюлер, е само отчасти лична. Тя е обусловена от времето, от епохата.