В мрежата на спомена

След новелата “Монтаук” чашата прелива. Това е откровена книга, читателю, приеми предупреждението й още в началото – този цитат от Монтен Макс Фриш поставя за мото на “Монтаук”/1975/. Читателите са предупредени, само че лицата, за които отваря дума новелата, не са.

“Монтаук” е най-радикалната, най-откровена, най-лична книга на Макс Фриш. Тя излиза през 1975 г., писателят е на 64 години: Не искам повече да измислям, казва той. И наистина не измисля, пише за аферата си с 23 години по-младата американка Алис Лок-Кери на Лонг айлънд, за първия си брак, за втория, за любовта си към Ингеборг Бахман, за децата си. Цитира в книгата думите на жена си Мариане: Не съм живяла с теб като литературен материал, забранявам ти да пишеш за мен. Фриш не само пренебрегва забраната, а и я разгласява по този начин на всичките си читатели.

След излизането на “Монтаук” дъщеря му Урсула прекъсва контактите с него: Какво общо имах с този човек, освен това, че случайно ме беше заченал... Така е записано в книгата й, излязла наскоро в издателство “Аман” под заглавие “Сгромолясване през всички огледала”. В нея Урсула Прис се връща към трудния баща – 18 години след смъртта му се опитва да сглоби парчетата от спомена за онова, което е представлявал животът й с него. Заглавието е цитат от романа на Макс Фриш, “Ще се нарека Гантенбайн” /1964/: Сякаш се сгромолясваш през огледало, когато се събудиш, нищо друго не помниш, сякаш се сгромолясваш през всички огледала, а сетне светът отново се сглобява, сякаш нищо не се е случило. През погледа на дъщерята в света на толкова известния баща се е случило нещо непоправимо: в този свят няма човешка топлина. Получила се е книга за властта и терора на литературата, книга за това какво е да живееш в близост с писател, за безсилието да попречиш на навика му да те разглежда като потенциален литературен материал, за хладността в погледа му и за сковаването ти в някакъв литературен образ, с който ти не си идентичен, но който фиксира занапред идентичността ти пред света. Книга на копнежа по несбъднатата близост и книга на несъгласието и протеста – не обвинение, а констатация за онова, което е било.

Бащата и дъщерята

В първия том от дневниците на Макс Фриш, публикуван през 1950 г., за пръв път се споменава за дъщеря му Урсула. Тогава тя е на седем години; посред играта, в която е залисана, задава на баща си въпроса дали иска да умре. “Никой не иска да умре”, отговаря бащата. “Аз искам”, казва дъщерята – така поне е записано в дневника на Макс Фриш. Странен, но безобиден епизод, към който писателят по-късно отново се връща в книгите си. На млади години всъщност не желаех деца; съобщението, че съм заченал дете, ме зарадва, само доколкото то беше радостно за тогавашната ми жена. Не е много трудно да си представи човек какво е въздействието на тези думи върху първото му дете. В книгата си Урсула Прис отбелязва само: Признавам, че никога не съм го питала какво точно има предвид, но със сигурност мога да кажа, че когато прочетох това изречение, бях направо съсипана.

“Сгромолясване през всички огледала” е дебютна книга на литературоведката Урсула Прис, работила доста години в областта на лечебната педагогика, майка на четири деца. Да я виждат единствено в ролята на дъщеря на Макс Фриш определено не й допада. Същевременно тя е наясно, че мнозина я идентифицират именно с тази роля – вероятно точно затова темата става ключова в книгата й. Как е белязан животът на човек, чийто баща е световно известен писател? Не само почитателите на Макс Фриш ще бъдат привлечени от тази книга, която разказва за щастието и страданието в една много особена връзка, за чувствата на доверие и отчужденост, близост и непоносимост. Това е критична биография и автобиография, изградена не хронологично, а асоциативно – прескачаща от един спомен към друг, редяща вълнуващата мозайка на два различни и все пак докосващи се живота.

Бащата и другите жени

Урсула е на 11 години, когато баща й решава да живее отделно от семейството си. Писателят разчиства кабинета си. Изхвърля много неща – брошури, списания, купища хартия, снимки. На дъщерята, която седи в стаята и го наблюдава, подава една от снимките с думите: “Задръж я, не я изхвърляй!” Снимката е направена през 1951 г. в САЩ – Макс Фриш с две млади чернокожи жени. Дъщерята запазва фотографията, едва след смъртта на бащата през 1991 г. я предава на архива “Макс Фриш” в Цюрих. Имената на много актриси прелитаха като странни пеперуди, чиято екзотичност ясно долавях, но никога не можах да проумея, пише Урсула Прис. След пеперудите идва Ингеборг Бахман. В тази любов на бащата има особен блясък и великолепие, но тя е белязана според дъщерята и от гибелна страст, ревност и заблуди, ужасни разочарования и ужасни рани, сътресения и смърт. През 60-те години Урсула често гостува на любовната двойка – Ингеборг Бахман и Макс Фриш живеят тогава в Рим. Впечатлението, което оставя поетесата, загинала през 1973 г. при пожар в жилището й: Тя притежаваше невероятен талант и интелигентност, но в живота беше безпомощна и лесно ранима. Много ми допадаше, също както ми допадаха и другите жени на баща ми.

В средата на 70-те години Макс Фриш пише на дъщеря си от САЩ: Влюбих се още веднъж, тя е на твоите години. От автобиографичната новела “Монтаук” Урсула научава подробностите за тази и за предишните връзки на бащата. Години след смъртта му случайността я среща в Рим с мъж, в който се влюбва. Узнал коя е, мъжът ужасено възкликва: Фриш е баща ти! Тази среща става повод за книгата – миналото, от което смята, че се е отърсила, отново застига дъщерята, макар тя отдавна да е сменила бащиното си име. Оказва се, че случайният й познайник е бил приятел на Ингеборг Бахман – колко близък, остава неясно, но по всяка вероятност именно той е бил конкурентът, върху който Макс Фриш излива някога необузданата си ревност, довела го почти до самоубийство. Любовната история на дъщерята приключва, преди да е започнала, – точно във Венеция, където се разиграва грандиозната сцена на ревност в романа на Фриш “Ще се нарека Гантенбайн”. Погледът му – последният, който й отправи, издаваше, че следваща среща няма да има, пише Урсула Прис.

Разголен и премълчан

Книгата й е пълна с подобни невероятни преплитания с живота на бащата, включително това, че първата й любов е към сина на Макс Фриш от неговата първа любов, а лекарят, диагностирал години по-късно смъртоносната болест на бащата, се оказва някогашният гимназист, влюбен в дъщерята. На моменти човек би могъл да помисли, че авторката едва ли не имитира романовия стил на Фриш – това впечатление е повърхностно, тя просто използва формата на “Монтаук”, за да се доближи по-плътно до представата, която писателят изгражда приживе за себе си. И за да я конфронтира с друга, различна представа за него. В удивлението си към живота, в потреса от неумолимата предопределеност на любовта в различните й варианти тази книга е колкото достоверна, толкова и привлекателна.

Макс Фриш е радикален в писанията си. Това не успява да му прости дори радикалната Ингеборг Бахман. Романа “Ще се нарека Гантенбайн”, в който карикатурно е изобразена в образа на Лила, тя окачествява като “кървава книга”. Самата Бахман никога не публикува злъчните си литературни заклинания срещу пословично неверния любим. Единствено в романа й “Малина” читателят разпознава Фриш в образа на бащата-крокодил: крокодилът с уморено притворени очи, който понякога жадно отваря огромната си уста, от която висят парчета, парчета месо от други жени и аз се сещам за имената на всички, които е разкъсал. Отмъщение с литературни средства.

Урсула Прис не прибягва към подобно отмъщение. Тя описва въздействия и ситуации, болки и изцеляване. Рисува в сцени и образи бащата – големия разобличител, който през целия си живот се срамува да разголи себе си, който не смее да се покаже в сауната дори пред семейството си, който в болницата, опериран от рак, крие операционния белег даже от медицинските сестри. Портретът на един човек, който пише всичко за себе си и за близките си, и не разкрива почти нищо; портретът на изповядващия се, който никога не издава своята тайна: Премълчах живота си. Обслужвах обществеността с истории. В тях се разголих, знам, до неузнаваемост.

Ursula Priess: „Sturz durch alle Spiegel“. Amman-Verlag, Zürich 2009, 168 S.