1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Вяра в Бога и... салам

Явор Дачков

default

Една реклама на шпеков салам, излъчвана в най-гледаното време по най-гледаните телевизии дава принос към представата на българите за християнството. Обобщението не е прибързано, защото спомената реклама се вписва в традициите на класическата българска литература. Става дума за следното – на фона на православно песнопение трима монаси, облечени като францисканци са свели глави и сключили пръсти в молитва пред висящи в изобилие щафети със шпеков салам. Рекламното изречение гласи нещо от рода на – “пред края на коледните пости изберете салам еди кой си…” Да оставим на страна вкуса и въображението на авторите на рекламата. Тя съдържа няколко клишета по отношение на църквата, които са отглеждани поне от едно столетие. Първо – постът е принудително и насилствено лишаване от истинските радости и удоволствия на живота, за да се угоди на един строг и обикновено сърдит на хората бог. Второ – този бог и неговата църква не искат хората да се радват на живота, а да се откажат от него приживе, един вид живи да се погребат. Трето – християнските празници са празници на битовизма и лакомията– народни обичаи, безсмислени сами по себе си действия, по-скоро суеверия след които следва ядене и пиене до пръсване. В християнската църква монасите често са наричани аскети, а монашеските им подвизи аскетизъм. Преводът на тази гръцка дума е “упражнение”. Постът е духовно упражнение. Нещо като свиренето на гами и етюди, които задължително всеки музикант трябва да прави, за да овладее даден инструмент. Или тренировките, които всеки спортист трябва да извършва, за да овладее даден спорт и поведението на тялото си в него. Постът е упражнение за душата. Не насилствено лишаване от удоволствия, а връщането й към първоначалното й и естествено състояние. Когато алчността към притежание още не я е била изкривила до неузнаваемост. Постът е пределния отговор на въпроса без какво мога наистина и без какво не мога. Той обаче е лично начинание, а не казармен почин. Колкото до останалите клишета не виждам смисъл да ги опровергаваме сега, а и не това е целта на този коментар. Вече казах, че тази представа е одглеждана дълго от българската класическа литература. В нея манастирът е място за блага ракия и манастирско шушукане, а поповете обикновено са червендалести, дебели селяни, които говорят едно, а вършат друго. Много рядко ще откриете описание на добър свещеник и на същинския смисъл на христовата вяра. Разбира се за тази представа имат принос и самите прототипи от българския живот. Много от българските духовници сигурно са били и са такива, каквито ги описват българските писатели, но не може да не прави впечатление дисбаланса в това описание. Тоталния отказ да се погледне под повърхността, в същината на християнската религия. И в това българската култура има много голям дълг. Тя изцяло е откъсната от тази проблематика, което е удивително, защото цялата европейска цивилизация се гради на тази връзка, макар и в миналото. Имало е и има много добри духовници, и истинска вяра, само че те някак не са интересни на останалите. Подигравката със светостта е много разпространена по тези земи и то доста отдавна. Сигурно за това и населението, което ги обитава в мнозинството си се оплаква от всичко и всички, живеейки безрадостно, без дух и вдъхновение, без щастие, красота и любов. С една дума без Бог.