1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Във Вашингтон преобладава скептицизмът по отношение на нов близкоизточен мирен процес

Ето подробности от Матиас Рюб в столицата на САЩ:

Ще се опита ли сега след Джими Картър и Бил Клинтън,
и Джордж Уокър Буш в ролята на меродавен миротворец между Израел и арабските му съседи? Ще влезе ли 43-тият президент на САЩ, който пръв изрично се изказа за основаването на палестинска държава, в историята и като човекът, който в края на втория си мандат ще преживее първите стъпки на тази нова държава като членка на международната общност? През 1978 години Картър е посредникът на помирението между Израел и Египет, за което получава впрочем през 2002 год. Нобеловата награда за мир. През 2000-та год. под егидата на Клинтън в Кемп Дейвид се срещат Ехуд Барак и Ясер Арафат, за да търсят на базата на Споразумението от Осло 1993 год. мащабно мирно разрешение между Израел и палестинците, което в крайна сметка се проваля вследствие на колебливостта на Арафат. Ала Нобеловата награда от 1994 год., с която са удостоени Арафат, Ицхак Рабин и Шимон Перец, е, така да се каже, донякъде и за посредника Клинтън, макар и съкровеното му желание, да стане политическият кръстник на трайното помирение между Израел и палестинците, не успява да се изпълни.

А сега евентуално Буш като завършителя на едно дело, за което още един път да се връчи Нобелова награда? Като се има предвид неясната политическа обстановка и хаоса, царящ в палестинските автономни области, тази мисъл изглежда наистина твърде далечна. Че политическият напредък в Близкия изток се движи със скоростта на охлюв, при това ваниги заплашван от насилствена смърт по пътя му, е известно и на Буш.. Ето защо той на първо време предприе една важна модификация на "п”тната карта4 за мира и обеща основаването на палестинска държава, която да живее в мир и сигурни граници до Израел, не още за следващата, а едва за началото на 2009-та год. За разлика от предшественика си Клинтън Буш ще се включи лично и с цялата политическа тежест на заеманата длъжност в мирния процес едва тогава, когато се създадат реални изгледи за прелом. В Белия дом се знае, че след нахлуването в Ирак репутацията на САЩ в арабския свят е възможно най-лошата и че ясно проявяван ангажимент на Вашингтон в мирния процес между Израел и палестинците дори може да се окаже противопоказен. Ето защо американското правителство залага по време на критичния преходен период след смъртта на Арафат отново на засиленото сътрудничество с партньорите от ЕС и Русия, за да не се подхранва допълнително популярното обвинение за американската преднамереност в полза на Израел.

Макар и официално във Вашингтон да се говори за възможно ”отваряне” за близкоизточния мирен процес след смъртта на Арафат, усилията за свиване на очакванията са ясно проявени. Решението на Буш от юни 2000 год. Арафат да бъде изолиран като политическа фигура и да не бъде повече признаван за партньор на преговорите, междувременно продължава да се смята за правилно. Дори бившата външна министърка Олбрайт и други членове на кабинета на Клинтън наскоро се изказаха в този дух. А и призивът към търпение и предупрежденията, да не се прекалява с надеждите, намират широк отзвук. Мартин Индайк от независимия изследователски институт ”Брукингс инститют”, а по времето на Клинтън – американски посланик в Израел, привежда съобръжението, че ” онова, което на пръв поглед изглежда като възможност, би могло да се окаже крачка назад”. Всеки знаел, че в Близкия изток нищо не може да се постигне за една нощ, предупреждава Индайк. Ето защо курсът трябвало да бъде насочен към малките стъпки като изтеглянето на израелските сили от окупираните територии в ивицата Газа и на Западния бряг, като предпоставка за редовни избори в палестинските области през януари и осигуряването на участието в тези избори на палестинците от Източен Ерусалим.

Ала дори и това да бъде постигнато, остават много съмнения, като сред най-често назоваваните в рамките на обществения дебат в Америка са следните: ще се появят ли от палестинска страна една или няколко фигури с политическия ръст на Ариел Шарон, които да могат да взимат рискови решения и които да се задоволят евентуално с по-малко в сравнение с Арафат в Кемп Дейвид в 2000-та година, когато той първо се съгласи на преговорите, а после се отказа? Е ли изобщо още жизнеспособна палестинската територия след фактически толерираното от Вашингтон разширяване на еврейските селища на Западния бярг и изграждането на защитната ограда? Ще бъде ли разрешението с две държави все по-неприемливо за все повече палестинци, ако осъществяването му не се очертава в близко бъдеще? След смъртта на Арафат се е отворил "нов прозорец на възможностите" – така би могъл да се определи лайтмотива на американския близко-източен дебат. Само дето никой не се осмелява да прогнозира, дали този прозорец няма да се затръшне скоро от разразила се нова буря в региона.