1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

България през погледа на една гневна жена

Сред номинациите за наградата на Лайпцигския панир на книгата е романът "Апостолов" на германката от български произход Сибиле Левичаров. Маринела Липчева за книгата, представяща България в не особено добра светлина.

default

Пейзаж в черно - такъв е образът на България в книгата на Левичаров

България е "една отвратителна, тъпа страна", "яденето е буламач в лошо олио", "съвременното изкуство - гнусно", "езикът - най-отвратителният в света", "тук жените сигнализират едно - че са курви"... Това са цитати от най-новия роман "Апостолов" на германската писателка от български произход Сибиле Левичаров.

В българските интернет-форуми мнозина реагираха вече гневно на книгата, свивайки съдържанието й точно до тези ругатни. Въпросът е какво друго има в тази книга? Има безумна енергия, изригваща под формата на безпощаден сарказъм от устата и душата на една 50-годишна жена, която е решила да си оправя сметките с всички и всичко наоколо, най-вече със самоубилия се преди почти четири десетилетия баща и неговата родина България.

Удари под пояса

Sibylle Lewitscharoff, Schriftstellerin, Autorin

Сибиле Левичаров

Той е поводът за нейната обиколка из почти непознатата страна, чийто език не говори. Сянката на бащата и по-точно сянката на неговата смърт трябва да бъде държана в шах - само така може да се преглътне семейната трагедия. А мъртвите, заключава Сибиле Левичаров в края на романа, могат да бъдат държани в шах единствено чрез омразата. Това е оръжието на нейната безименна главна героиня, "бълваща отрова" срещу всичко, което наблюдава от задната седалка на една малка кола, карана из България от смешно-наивен българин /въпросният Апостолов, дал заглавието на книгата/. До него седи мълчаливата й сестра, която или се прави, че не чува или се наслаждава на словесните ексцеси, изливащи се върху гърба й.

Читателят пък има удоволствието да се наслади (макар и рядко) на прецизно изрязаните контури на българските емигранти през 50-те години в Западна Германия; хора, пропити от швабската еснафщина и хванати здраво в примката на българския си произход. За съжаление обаче, както повечето фигури в романа, с изключение на разказващата главна героиня, и те остават схематични, безлични.

Апропо - произход. "Омразата към бащата и омразата към страната са здраво впелетени една в друга", казва героинята на Сибиле Левичаров. Дали точно произходът може да обясни една личност? "Не", казва писателката. Тогава защо праща главната си героиня тъкмо в страната, от която произхожда баща й, за да си разчисти сметките с него и трагедията, предизвикана от него? Или може би има добър повод да си разчисти сметките с една страна, в която лесно се намират основания за сарказъм, стига да не искаш да виждаш нищо друго? Но защо и с езика, с природата на тази страна? "Беше ни писнало от България, още преди да сме я видяли", казва главната героиня. И вижда само разруха, проститутки, крещящи жени, мафиоти...

В интерес на истината трябва да кажем, че Сибиле Левичаров вижда всичко онова, което всеки един нормален и средноинтелигентен българин критикува гневно всеки ден. Само че в романа то е силно увеличено заради лупата, държана от една емоционално превъзбудена жена, изпитваща удоволствие от злословенето и дори понякога забавна с това. Ако, разбира се, не броим ударите под пояса.

Thomas Bernhard

Левичаров обича да се сравнява с Томас Бернхард

Саркастични взривове спрямо всичко българско

Дали това й помага да стигне до личен катарзис? Не, в края на романа героинята самодоволно потвърждава изходната си позиция към живите и мъртвите - омразата, което всъщност е израз на болката по изгубения баща и е в основата на болезненото й черногледство. Самата Левичаров, която признава, че романът е отчасти автобиографичен, обича да се сравнява с австриеца Томас Бернхард. Произведенията му опънаха самодоволното и уж напращяло от здраве австрийско народно тяло върху операционната маса. Сарказмът му имаше само една цел - да изреже къс по къс живо, но болно месо, за да оздравее тялото.

Защо Сибиле Левичаров не би могла да постигне този ефект? Има няколко причини. Едната е, че тя не е Томас Бернхард. Втората е, че тя гледа отвън, с погледа на чужденеца. Тя, за съжаление, не е "оторизирана" да предизвика катарзиса /не става дума само за възможности/. Българинът а приори няма да й повярва.

Впрочем, книгата е писана на немски, а не на български. И самата Сибиле Левичаров не вярва, че може да бъде преведена. "Прекалено стряскаща е", казва писателката и добавя, че тя е писана за немскоезичната публика. Какъв е тогава смисълът от саркастичните взривове спрямо всичко българско? При тоя имидж на България в последно време, книгата сигурно ще се продава добре, а и несвикналата с подобни крайни емоции германска публика може би ще се зарадва на нещо по-различно от обичайното.

Редакцията препоръчва