1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

България и нейните емигрантски неволи

В рубриката Евроатлантически седмичник Георги Папакочев се спира върху проблемите на държавата с българската диаспора в чужбина.

default

„Към момента не съществува единна държавна политика по отношение на българската диаспора, която да преследва ясни цели и да се опира на текущи приоритети” – това е една от констатациите в предложения за обсъждане правителствен доклад „Българите по света и държавната политика”. Автори на документа са група експерти, оглавявани от вицепремиера и външен министър Ивайло Калфин.

Обсъждане в общественото пространство на предложения в края на миналата година доклад на вицепремиера Калфин не се състоя – никой освен ограничената група негови автори така и не разбра за съществуването му. Показателен е и фактът, че в изработването на документа не е участвал и нарочно създадения специализиран орган на правителството – Държавната агенция за българите в чужбина, която сега е на подчинение на външното министерство.

Онова, което става все по-осезателно обаче са предупрежденията за опасността от остър недостиг на квалифицирана работна сила в до вчера страдащата от тежка безработица България, и

воплите на местните работодатели

за нуждата от внос на такава от чужбина.

Ivailo Kalfin, Bulgarien Aussenminister

Ивайло Калфин

От срамежливите констатации в споменатия доклад става ясно, че държавната политика спрямо българите в чужбина се осъществява от 8 министерства и още толкова други органи, което според народната мъдрост за „многото баби и хилавото дете” означава, че тя реално не се осъществява от никой. Остаряла и неадекватна е и нормативната база – едва сега трябва да се умува за приемането на нов Закон за външните българи. Говори се за готов проект на Национална стратегия по миграция и интеграция, макар че и той все още е в твърде неулегнала фаза.

Проблемите обаче са вече по-скоро апокалиптични, отколкото тежки и сложни. Защото острата демографска криза, несекващата емиграция в чужбина, санитарно ниското равнище на българското образование, ниското заплащане на труда и вездесъщата повсеместна корупция и престъпност, намалиха до абсолютния минимум смислените трудови ресурси на държавата и тя съвсем очаквано започна да се задъхва.

Надхвърлящата милион и половина вече българска диаспора по света, сред която са най-способните специалисти и получилите западно образование студенти, не ще и да чуе за връщане в родината поради ниското заплащане и дискриминацията на местния бизнес спрямо западно подготвените специалисти. Идеите за внос на работна сила от чужбина, лансирани от представители на сегашния кабинет, са по-скоро

„захарен памук” за местната икономика,

отколкото реален ресурс за нейния растеж. Привличането на имигранти с български произход от Украйна, Молдова и други слаборазвити райони на бившия Съветски съюз, по-скоро би превърнало страната в междинен транзитен емигрантски пункт за ЕС и средище на трансграничната криминална престъпност, отколкото място за трудова реализация на чуждестранната работна сила.

И още нещо. Едва ли властите в най-бедната еврочленка имат отговор на въпроса как местните българи биха приели работници от Виетнам, Китай, Индия или Молдова, когато те не са в състояние да приемат собствените си деца с увреждания, като тези в закрития дом в Могилино? Отговорът на въпроса може би се крие още в тоталитарните 70 години на миналия век, когато виетнамските работници бяха буквално прогонени обратното в родината им от местната злоба и омраза.

А може би отговорът се крие и другаде. Засега обаче е неясно къде и в какво.

Подобно съдържание