1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Българите и християнската църква

Християнската вяра – какво място заема тя днес в живота на българите? Коментар от Явор Дачков

default

Кметът на София Бойко Борисов освети основните софийски храмове. Тази новина бе разпространена с обилен снимков материал от неделните издания. Не само защото в неделя няма кой знае колко новини, а и защото всеки ден Борисов трябва да присъства в медиите. Защо трябва не мога да кажа, но не това е предмет на този коментар. Във вестниците има снимки на кмета със Знеполския епископ Николай, които направили нощна обиколка, за да видят светлото нововъдение на кмета. Разбира се, само по себе си осветяването на църквите е много хубаво. Още по- хубаво би било да се осветят и улиците по които гражданите вечер се прибират, но и това не е толкова важно. Важното е, и затова взех повод от споменатата информация, отношението ни към християнската църква. За мнозина от онези, които въобще имат някакво отношение тя е именно паметник, който служи за украса. Независимо дали е украса на града /в случая с кметската инициатива/ или на частния живот. Например много хора сключват църковен граждански брак без въобще да вярват в Христос, нито да са членове на църквата. За тях църквата е атрибут на стила. По-внушително и престижно е да се венчаят в нея, а не само в гражданските ритуални зали. При други е въпрос и на суеверие – в Църквата има ритуали, не е лошо да ги изпълняваме “за всеки случай”. Съвсем малък процент от хората, които влизат в църквите са там, защото са нейни членове, което означава – активна общност. За тях Църквата е общение с Христос и с другите християни, а бракът е не просто ритуал, а едно от тайнствата на Църквата. Мнозинството обаче както казахме не я възприема като жив организъм, а като застинал паметник. Древна руина, която трябва да бъде осветявана нощем. Това е и един от основните проблеми, които пречат християнството да бъде разбирано и приемано. То се схваща като древност, а не като настояще, камо ли бъдеще. При християните обратното – бъдещето е от най-голямо значение. Символът на християнската вяра завършва с надеждата – “Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век, амин! Докато христиняството се схваща като част от миналото, /много често ще чуете баналната фраза, че православната църква ни е запазила през вековете/, минало, което няма нищо общо с днешния ни живот, то не може да играе съществена роля в този живот. Никакви християнски добродетели, морални норми и правила не могат да бъдат механично заучени и приети, ако не са схващани като част от една жива вяра, обърната към настоящето. Вярно е, че за възприемането й само в минало време, голяма заслуга има българското духовенство, което дори в публичните си изяви говори на изкуствено състарен и архаичен език, но то не може да бъде генерално и вечно извинение за отчуждеността към християнството. Почти същата участ, например споделя и културата. Отношението към нея е като към една масивна застинала вкаменелост, която е нещо монолитно, но със славно минало и окаяно настояще. Но това е повод за отделен коментар. Преди да стане външно християнството е преди всичко интимно, вътрешно преживяване. За това и преди да насочим прожекторите към външните стени на храмовете е по-добре да влезем в тях и да открием живата светлина на Христовата вяра.