1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Бомбата на Буш

Конгресменът Денис Кусинич спада към онези президентски кандидати, на които не се гледа особено сериозно: кандидатурата му обслужва по-скоро личната му суета, политическите му послания варират от нереалистични до абсурдни. Само че започва да се очертава обрат: с всяка нова американска жертва в Ирак, Кусинич среща все по-голяма подкрепа сред избирателите с простото си искане: върнете нашите момчета и момичета в родината!

Въпреки категоричната си позиция спрямо войната, Кусинич със сигурност няма да бъде избран догодина за президент на САЩ. Също така сигурно е обаче, че американците нямат да преизберат и Джордж Буш, ако той не промени без бавене курса си и не изработи стратегия, имаща за цел бързото изтегляне на американските войски от Ирак. Добрата вест е, че промяната в курса вече започна. Лошата вест за президента е, че това става може би твърде късно.

Белият дом е изправен пред дилема, за която до голяма степен сам си е виновен. Американците не могат просто така да напуснат Ирак, изоставяйки го на съдбата му. Това би означавало гражданска война на всички срещу всички - шиити, сунити и кюрди, при намесата и на чуждестранни сили. Последиците - дестабилизация на региона и широкомащабна близкоизточна война, може би с употребата на оръжия за масово унищожение.

От друга страна, Буш - въпреки войнствената реторика на своя министър на отбраната Ръмсфелд, - трябва колкото се може по-скоро да се измъкне от иракския капан. Шефът на Пентагона току-що предрече отново дълга, тежка борба, но е повече от съмнително дали американците са готови да го последват. Ескадроните на смъртта на сваления баасистки режим се възползват колкото коварно, толкова и умело от слабостите на демократичните общества: без да им мигне окото те жертват собствените си сънародници, като същевременно знаят, че демократичните правителства не могат да водят продължителна война без подкрепата на своите избиратели. Никой не знаеше това по-добре от Садам Хюсеин, възприемчивия ученик на масовия убиец Сталин.

Американците не са така нетърпеливи както често се смята. Те са готови на саможертви и продължителен ангажимент - стигат да знаят, че жертвите се правят в името на едно добро дело. Само че до ден-днешен Буш така и не е успял да внуши това на сънародниците си. Неговите мотиви за започването на войната бяха отчасти необмислени, отчасти лъжливи, а някои просто се изпариха в нищото, като например тезата за оръжията за масово унищожение на Ирак. Вместо да формулира една убедителна линия, той забърка мишмаш, който така и не успя да отстрани съмненията сред американците.

Как може да се измъкне Буш от тази дилема? Как може да оттегли войниците си от огневата линия без да измени на принципите си или да се изложи? Ключът за това е у самите иракчани. Само те могат да облекчат американците от бремето на окупацията и да превърнат надвисналата заплаха от поражение в победа. При това не е толкова спешно създаването на собствени иракски полицейски и армейски сили. Най-важното е иракчани да разберат, че те сами носят отговорност за себе си. Засега те знаят само какво не искат: нито продължаване на американската окупация, нито бързо оттегляне на американците, защо това би означавало завръщане на омразния режим на Садам. Това е явно противоречие, а всяко противоречие действа парализиращо.

Едва когато иракчани излезат от това вцепенение и вземат своята съдба в собствените си ръце, те и страната имат бъдеще. Голямата сила на демокрацията е в собствената отговорност. За един народ, потискан от десетилетия, това е труден урок. А иракчани нямат много време, за да го усвоят.