Бишоп-Одън-Фрост: поетическа среща на върха | Начало | DW | 16.12.2007
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Бишоп-Одън-Фрост: поетическа среща на върха

Стоян Гяуров представя трима от класиците на модерната англоезична поезия, за да ни напомни, че освен едно трудно изкуство поезията е преди всичко радост:

default

Пред дните звездите избери

Елизабет Бишоп, Уистън Хю Одън, Робърт Фрост. Одън и Фрост са познати имена за четящата публика - но Бишоп? Защо и тя? Отговорът е прост: защото Елизабет Бишоп е поет със запазено място в канона на модерната поезия. Или според разгърнатото определение на българския й преводач Димитър Кенаров: “Защото тя е една от най-важните фигури в американската поезия от втората половина на 20 в., застанала на моста между късния модернизъм и най-съвременните литературни течения; защото стихотворенията й са елегантни, чувствени, нестандартно ритмични, ерудирани, разнообразни като форма и стил, благословени с тънко чувство за хумор; и защото поезията й е изключително четивна.”

Долу, край водата, там където
издърпват лодките по дълга рампа,
тънки сребристи дървени трупи
лежат хоризонтално,
напречно на сивите камъни, надолу, надолу,
на интервали от четири, пет стъпки.

Студена, тъмна, дълбока и съвършено кристална,
стихия, непоносима за смъртни,
за риби и тюлени... Наблюдавах един тюлен
няколко вечери подред.
Любопитстваше. Привличаше го музиката;
и той като мен - привърженик на пълното потапяне,
и ето защо му пеех баптистки химни.
Изпях му също "Непоклатима крепост е нашият Бог."
Той се подаде на повърхността и ме погледна
втренчено, като клатеше глава.
После изчезна, после изведнъж изплува
почти на същото място и сякаш сви рамене,
като че това беше в разрез с принципите му.
Студена, тъмна, дълбока и съвършено кристална,
кристалната, сива, ледена вода... Някъде зад нас
се издигат величествените достолепни борове.
Синкави, подобно сенките си,
милион коледни елхи
в очакване на Коледа. Водата е като увиснала
над облите сиви и синьо-сиви камъни.
Виждала съм го отново и отново, същото море,
плавно и равнодушно полюшващо се над камъните,
ледено и свободно над камъните,
над камъните и над света.
Ако си потопиш ръката,
мигом ще те заболи китката,
костите ще те заболят и ръката ти ще пламне,
все едно водата е преобразование на огън,
който се храни с камъни и гори с тъмен сив пламък.
Ако отпиеш, първо ще усетиш горчивина,
после соленост, после езикът ти ще се опари.
Така си представяме познанието:
тъмно, солено, кристално, подвижно, напълно свободно,
извлечено от студената неумолима уста
на света, изсмукано от каменните му гърди
навеки, тече и изтича, и доколкото
познанието ни е исторично, то тече и се оттича.

Откъс от стихотворението “Край рибарските складове”.

Елизабет Бишоп се ражда през 1911, но още съвсем малка изгубва първо баща си, а после майка си, настанена завинаги в психиатрична клиника, и израства при баби и дядовци в сравнително охолство. През 30-те години живее известно време в Европа, а след това във Флорида, където през 1946 излиза първата й стихосбирка. Сприятелява се с поета Робърт Лоуел, но за разлика от него избягва всякакъв психологизъм, концентрирайки се върху възприятията от физическия свят.

Известна с манията си за прецизност, Бишоп често прекарва години, работейки върху едно-единствено стихотворение. Нейните творби могат да бъдат четени и като едва прикрит израз на отчуждението й като сирак, жена и лесбийка, като човек без корени, страдащ от депресии и алкохолизъм.

През 1951 тя се установява в Бразилия, където живее дълги години, намирайки сигурност и любов в лицето на Лота де Маседо Суареш. След самоубийството на приятелката си, Елизабет Бишоп се завръща в САЩ и в 1976, три години преди смъртта си, издава последната си стихосбирка “География ІІІ”, считана за връх в нейното малко по обем творчество. От тази сбирка е стихотворението «Едно изкуство»:

Изкуството да губиш е лесноусвоимо;

Толкова вещи се изгубват без следа,

Но загубата им не е непоносима.

Губи по нещо често. Много не мисли му,

ако си загубиш времето или ключа.

Изкуството да губиш е лесноусвоимо.

Свикни да губиш бързо всичко, което имаш:

накъде си тръгнал, лични имена, места.

Повярвай, загубата им е поносима.

Часовникът на майка ми изчезна. Без дим

и предпоследната ми къща изгоря.

Изкуството да губиш е лесноусвоимо.

Два града прелестни изгубих и родина,

две реки, и континент, и няколко села.

Липсват ми, но липсата е поносима.

- Дори когато те загубих (ръце любими,

весел глас), не ще излъжа, ако изрека:

изкуството да губиш е лесноусвоимо,

макар и да е ( Напиши сега!) непоносимо.

Спомняте си, разбира се, филма “Четири сватби и едно погребение”. Тогава може би си спомняте и епизода с погребението и онова великолепно стихотворение, което Матю прочете за покойния си приятел Гарет:

Часовниците всички спрете, телефона изключете,

а кучето да спре да лай - с кокал тлъст го залъжете;

нека пианото утихне и под барабани приглушени

ковчега изнесете; да дойдат всички опечалени.

Нека аероплани над нас надават жален вой

и пишат на небето думите: “Мъртъв е той”.

На гърдите на бели гълъби траурни ленти сложете,

а регулировчиците в черни ръкавици облечете.

Той бе за мен север и юг, изток и запад мой,

моят работен ден и моят неделен покой;

мое слънце, моя нощ, мой разговор и мой стих.

Мислех, че любовта ще бъде вечна. Сгреших.

Не искам вече звездите - всички изгасете,

луната покрийте и слънцето махнете.

Гората изсечете, а после източете океана,

защото смисъл за мене вече в нищо няма.

“Погребален блус” от Уистън Хю Одън – роден в Англия, живял в Америка и умрял през 1973 в Австрия; социалист, фройдист, хомоксексуалист, после християнин и консерватор, но преди всичко – най-големият английски поет на миналия век.

Одън е ценен за виртуозната си писателска техника и владеенето на всички възможни стихотворни форми; за тематичната широта на творчеството си, включващо елементи от популярната култура, политиката и разговорната реч, както и за своя огромен интелект, черпещ както от извора на хуманитарната, така и на научната култура:

ПО-ЛЮБЯЩИЯТ

Гледайки звездите, ми е ясно като ден,
че на тях въобще не им пука за мен,
но на света най-малките ни врагове
са безразличните хора и зверове.

Какво ако звездите ни пращат любов,
а ний сме равнодушни към техния зов?
Няма ли равностойна обич между нас,
нека по-любящият тогава бъда аз.

Имам, мисля, чувства романтични
към звездите, толкоз апатични,
и мога сега да кажа без страх:
"Пред дните аз звездите избрах."

Ако някога звездите изчезнат от света,
празното небе ще се науча да чета,
ще се слея с пълния му върховен мрак,
дори години да са ми нужни чак.

“Поезията е това, което се губи при превода”, казва Робърт Фрост. Сякаш в потвърждение на думите му, българските преводи на неговите стихове са най-слабите от работите на всички поети, включени в това предаване. И все пак, онова, което остава, е достатъчно, за да се разбере защо, когато умира през 1963, Робърт Фрост е най-популярният и най-често цитиран американски поет, четирикратен лауреат на Наградата Пулицър:

ВРАТАТА БЕЗ КЛЮЧАЛКА

След много години,
Накрая чух почукване,
И се сетих за вратата
Без ключалка за заключване.

Духнах свещта,
На пръсти по пода стигнах,
И две ръце в молитва
Към вратата вдигнах.

Но почука се отново.
Прозорецът ми бе широк;
Качих се на перваза
И излязох вън със скок.

Обратно през прозореца
Аз викнах: "Влезте"
Вие който
На вратата днес сте.

Почукване аз чаках
От клетка да избягам
По света се крия
С годините си лягам.

Лириката на Робърт Фрост е свързана с живота на село и с природата, но е далеч от всичко пасторално. Напротив, от заобикалящия го пейзаж Фрост извлича метафизична дълбочина и прозрения в човешкото съществуване, надхвърлящи място и време. Тъкмо в годините, когато модернизмът е в апогея си, той постига това без да прибягва до каквито и да било експерименти с езика или формата, гледайки с подозрение дори на белия стих:

ОГЪН И ЛЕД


Някои казват, че светът ще свърши в огън.
Други казват - в лед.
Заради страстта, която съм изпитал, мога
да се съглася веднага с версията с огън.

Но ако ще се умира два пъти подред,
мисля, виждал съм достатъчно омраза,
за да кажа, че и версията с лед
става за проказа
и унищожение навред.

Своите теми Фрост намира в ежедневието, заявявайки, че не обича да пише за нещо, което не вижда. Поради връзката му със селския живот, поетът твърде прибързано бе поставен в ъгъла на пуританския консерватизъм. Но това е недоразумение, тъй като подобно на всяко друго велико творчество и неговото излиза от собствения си контекст - то не е обърнато назад, а е безвременно. “Както всички добри стихотворения, и неговите започват у дома, но както само най-добрите - отвеждат навсякъде”, отбелязва критикът Марк Ван Дорън. Самият Фрост го е казал по-земно: “Стихотворението трябва да започва с радост и да завършва с мъдрост.” Тази привидно проста философия е залегнала в основата и на “Пътят, по който не тръгнах”, навярно най-известното стихотворение на Робърт Фрост, с което приключва нашата малка поетическа среща на високо равнище:

ПЪТЯТ, ПО КОЙТО НЕ ТРЪГНАХ

Пътят се разделяше надве насред пожълтялата гора,

и, изпълнен със съжаление, че не мога да тръгна и по двата

и пак да бъда само един пътник , аз дълго се взирах,

докъдето погледът ми стигаше,

до мястото, където пътят правеше завой.

А после тръгнах по другия;

той изглеждаше също толкова добър,

тревист и неутъпкан,

също като първия.

И двата пътя тази сутрин

бяха застлани с окапали листа.

О, аз вървях по избрания от мен път цял ден !

Съмнявах се, че някога щях да се върна обратно.

Един ден след години много

щях да разказвам за този случай -

как пътят се бе разделил на две в гората,

как бях поел по по-малко отъпкания,

и как това бе променило всичко.