1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Битката за 68-а

Колонката от един априлски петък „1968- присъствие и отсъствие” изведнъж се оказа в малък епицентър на внимание. Какви са поводите на Георги Господинов да се върне отново към годината 1968, научавате в следния коментар.

default

Тъкмо се оплаквах, че докато светът празнува и мисли 1968-а сега, 40 години по-късно, България отново е в точката на мълчание. Което затвърждава старото ми „несериозно” съмнение случила ли се е изобщо онази година в България и ако не, колко по-важно е сега да поговорим за това неслучване. Колко травматично важни са нещата, които не са ни се случили. Видях текстът преведен и анонсиран на френски, немски и англиийски в сайта на eurotopics, нещо като дайджест на излизащото в европейските медии, но не това е поводът да се върна към темата.

Най-хубавото е, че има реакция тук, в България. Един много гневен и малко гнусен текст от български писател по повод тази колонка се появи на различни места. Текст, интересен повече като симптом, подсказващ колко травматична продължава да бъде тази година, пък и цялото ни премълчано минало. Не влизам в спор с този писател, това не е важно. Важно и тъжно е, че за да започнем днешния разговор около 68-а,

за да разкажем, кой знае защо се нуждаем от враг.

В случая – „четирсетгодишните като цяло” и моя милост в частност.

Спомням си как в началото на 90-те битката поне в литературата беше между онези, които силно любят Отечеството и Съюза на писателите, и младите, заклеймени като отродители, чуждопоклонници и громени като „постмодернисти” (това беше мръсна дума, която така и не стана ясно какво точно включва на българска почва). Още тогава тази битка беше нелепа и вън от времето си. Литературните историци знаят, че в кратката история на новата българска литература тя се е провеждала многократно.

Feder

Концепцията с „поколенията” е също стара и манипулативна, ползвана за улеснение и контрол, част от друга идеология. Да громиш днес „поколението на 40-годишните” е леко смешно и ретроградно, защото такова нещо не съществува и ще трябва първо да го създадеш и после да го убиеш като един Иван Грозни.

Надявам се битката за 1968-а сега да не тръгне в същата посока – на лични обиди, късен героизъм и нелеп мачизъм. На забрани и позволения – този има право да си спомня и говори, този няма. Да позволим на всички, ако може.

Хубавото в случая е, че макар и твърде лично, което само по себе си не е лошо,

говоренето за 68-а започва да се отключва.

Имам предвид всекидневното, свидетелско или не, говорене в обществото, не в Академията, в случая това ме интересува. Дори във форума под априлската колонка за 1968, във форума под текста на обидения писател, препубликуван в „Новинар” преди няколко дни, има желание за разговор, истории, рефлексия. Така е и под вчерашен коментар в news.bg.

Ако всичко това стане начало на смислен разговор, ще бъде хубаво. Ако се оттече и заглъхне в мерене на спомените, значи не сме готови.

Едно предложение към всички. Ако искате, разкажете тук, във форума под тази колонка вашите истории за 1968. Докато намерим по-добро място за събиране, говоренето не бива да се отлага. Дори родените през тази година или по-късно имат право „да я помнят”, ако щете и през паметта на родителите си.

Ако се окаже, че не е била, ще разберем защо. Ако се е състояла, ще знаем как. Все е от полза за разбирането на онова, което не се е случило преди и след 89-а.