1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Биография на Елиас Канети по повод 100 години от рождението му

Седмичникът "Ди Цайт" публикува критични бележки за биографията на Елиас Канети, излязла по повод 100 години от рождението му.

default

Независимо от повода, нека не пренебрегваме фактите. Има достатъчно основания да предполагаме, че хуманистът, моралистът и нобеловият лауреат Елиас Канети е бил още абсолютен егоист, често нетърпящ възражения, използвач и мизантроп. Той обича човечеството на теория, на практика трудно общува с хората, именно поради мизантропията си. Силата на омразата му е също тъй смущаваща, както и уморителната му страст към отмъщение. Публикуването на автобиографичната му книга, която всъщност не е предназначена за публикуване, шокира много и то не най-лошите му читатели. Печално е, когато завистта и принудата го подтикват да пише злостно за хора, които е познавал.

Юбилеят, естествено, се съпътства от куп публикации за Канети. Според волята му до десет години след смъртта му през 1994 година не бива да се публикуват негови биографии, голяма част от ръкописното му наследство, съхранявано в Цюрих, не бива да се обнародва до 2024 година. От онова, с което все пак разполагаме, и благодарение не на последно място на прозорливостта си Свен Ханушек е успял да извлече ако не най-доброто, то поне доста добри неща. Да се скицира портрета на Канети, като се използват неизползвани източници, например записките и писмата му, е несъмнено впечатляващо постижение. Портретът не оставя впечатление, че биографът скрива изестни компрометиращи факти, за да запази поне остатъците от ореола на портретирания. Цитатите, които Ханушек използва, говорят сами за себе си и често срещу Канети. Страстта му да хули е огромна. Почти никой, особено в духовната сфера, не остава пощаден от нея. Дори или по-точно тъкмо негови поощрители и ценители също не са пожалени. Сред тях е, между другото, Теодор Адорно, за когото пише: “този най-отвратителен пример за философ”.

На Карл Краус, идолът в студентските му години във Виена, през 1927 Канети прави посвещение: “На мощния дух-закрилник, на единствения истински съдник във Виена”. Краус не реагира на това посвещение. По-късно Канети го окачествява като “Гьобелс на духа” и пише, че бил “толкова ограничен и почти толкова необразован, колкото Хитлер.” Коментарът е излишен.

Смекчаващо обстоятелство е, че подобни драстични словоизлияния Елиас Канети запазва за себе си; официално, да кажем в интервюта, се представя в ролята на мъдър, добронамерен, просветен старик и учен. Докато скрито, зад завесата той е разюздан обвинител и палач. Обкръжението му може само да подозира за тези бездни на душевността. Впечатляващ и блестящо показателен пример за това е Фридрих Дюренмат. В мемоарния сборник “Канети в Цюрих”, издаден от Вернер Морлангс, са публикувани един куп свидетелства за това, че Канети изпитвал “истинско уважение” към Дюренмат и много го харесвал. Само че личните бележки на Канети говорят за нещо съвсем друго – според тях колегата му се отличава с “удивителна глупост”, идеите му са “плоски като в ученическо съчинение”, езикът му е “дебелашки”, а иронията му – “безсилна”.

Стара истина, която си остава винаги нова е това, че известни художници, писатели и поети рядко са същевременно и приятни хора. Това ни най-малко не намалява естетическия им формат, но пък и не може току-така да се подмине в една биография. Въпреки това в биографията на Ханушек, обхващаща 800 страници, Елиас Канети не ни се представя изключително само като чудовище. Обратното, при всичките си крайности и слабости, той е впечатляваща фигура.

Роден е през 1905 г. в днешния български град Русе; израства в Манчестър и след ранната смърт на баща си живее във Виена, Цюрих и Франкфурт на Майн. Немският език, на който предпочитат да говорят родителите му, е езикът, на който Канети пише. През 1935 г. публикува първия си и единствен роман, “Заслеплението” – познавачите го хвалят, но почти никой не го купува. През 1938 г. Канети емигрира в Англия. Започва да работи върху основния си труд, културно-антропологичната студия “Маси и власт”. Едва след публикуването на английския превод на “Заслеплението” “скритият гений” най-после се утвърждава в Англия като заслужаващ внимание автор. В Германия признанието идва едва след публикуването на “Маси и власт” през 1960 и третото издание на “Заслеплението” през 1963 г. “Гласовете на Маракеш” е първият му бестселър. Мемоарната му трилогия и Нобеловата награда за литература, присъдена му през 1981 г., му донасят световна слава. Умира на 14 август 1994 г.

Особено интригуващи в биография на Канети, публикувана от Ханушек, са отношенията с първата му жена и с брат му Георг. Веза Канети не само знае за многобройните връзки на мъжа си с други жени, но и ги поощрява. Майсторът на словото, гуруто и експертът по въпросите на властта Канети е и неутолим любовник, “верен като паун”. Не може само да се каже дали “жертвите” му /от писателката Фридл Бенедикт, художничката Мари-Луизе фон Мотезицки до Айрис Мърдок/ трябва да се съжаляват или пък, напротив, са били ощастливени от връзките си с него. Във всеки случай явно е умеел да внушава чувството, че онзи, с когото е в момента, е най-важният човек на света. Елиас Канети, чудовището? Ако действително е така, то дай Боже повече чудовища в германската литература.