1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Бивши царе се борят за ”наследството си”

Емигрирали преди Втората световна война бивши царе и крале на балкански страни реституират някогашните си имоти.

default

81-годишният Михай Първи фон Хоенцолерн-Зигмаринген и социалдемократическото правителство на Адриан Настазе наскоро сключиха реституционни споразумения. Михай Първи се отказва от претенциите си върху национализираните си през 1948 г. в тогавашна Народна република Румъния имоти в Синая, включая няколко дворци, на обща стойност 30 милиона евро и ги предоставя на държавата. Заедно с най-голямата си дъщеря Маргарита и съпруга й, принц Раду фон Хоенцолерн-Веринген Михай Първи получава доживотно право да обитава Елизабетинския дворец в Букурещ, където някога за кратко време е била резиденцията му. Михай е румънски крал на два пъти: след като баща му Карол Втори е принуден да се оттегли от престола заради шумни афери, Михай заема мястото му през 1927, тогава е на шест години. През 1930 година Карол си възвръща престола, зает отново от сина през 1940 година. През 90-те години на 20 век наследникът на Чаушеску Йон Илиеску тормози Михай по време на случайните му посещения в страната и на няколко пъти дори го принуждава да я напусне. След 1996 г. Михай Първи получава отново румънско гражданство, Илиеску слага край на враждебното си отношение към него едва по време на президентските избори през 2000 година, когато Михай Първи неочаквано го подкрепя. През 2001 година е помирителната визита: няколко седмици преди следващите парламентарни и президентски избори Михай и Настазе започват реституционни преговори за частните кралски имоти.

Претенциите на Михай би могъл да оспорва лондонският антикварен търговец Пол Ламбрино – той е син на Мирча Ламбрино, роден през 1920 г., малко след анулирането на първия брак на Карол Втори със Зизи Ламбрино. През 2002 г. румънски съд го признава за легитимен наследник, от тогава Ламрино нарича себе си принц на Хоенцолерн и Румъния.

Бляскав пример за успешна реституционна стратегия в балканските страни е настоящият министър-председател на България, роденият през 1937 г. Симеон Втори Сакскобурготски. Той наследява трона след ранната смърт на баща си, цар Борис Трети, тогава Симеон е на шест години, три години по-късно проведеният в България референдум решава съдбата му, Симеон емигрира. От тогава насам той не се е отказвал публично от монархическите си убеждения, същевременно обаче – както показва и победата му в изборите през 2001 г., - умело използва регистрите на демократичните институции. След завръщането му от емиграция в Испания и поемането на поста министър-председател Симеон си възвръща редица резиденции, дворци и имоти. Някои от реституираните имоти му се оспорват. Очевидно не е лесно да се разграничат имотите, принадлежали на бившото царство и онези, които то е узурирало или закупило с държавни средства.

Умела реституционна стратегия преследва и потомъкът на сръбското, а по-късно и югославско кралство Караджорджевич, което идва на власт след преврат през 1903 г. и емигрира през 1941 г, преди нахлуването на германските войски. Престолонаследникът Александър Втори е роден през 1945 г. в Лондон, през 90-те години прави решителни изявления срещу автократизма на Слободан Милошевич и преди изборите през есента на 2000 година се обявява за демократичните сили в страната. В замяна новите депутати в парламента му връщат отнетите му през 1947 г. от маршал Тито граждански и имуществени права. Правителството на Джинджич изработва в полза на кралското семейство реституционен закон, който обаче все още не е приет. На Александър Втори и семейството му е разрешено да се върне в т.н. ”Бял дворец” – някогашната резиденция на прадядо му Александър Първи, разположена в аристократично предградие на Белград. Реституционният закон предвижда наистина дворецът да остане достъпен за обществеността и да се използва при официални поводи – постановка, която изглежда не смущава Александър Втори, организираните в Белия дворец конференции на инвеститори очевидно отговарят на професионалните му интереси.

Няма особен късмет досега само албанският крал Лека Първи. След разпадането на режима на Енвер Ходжа той се връща в Албания с искания и политическа програма за спасението на ”неговата” страна. Първата му поява като ”крал на Албания” трае обаче само няколко часа – паспортът му се оказва невалиден. По време на втората му визита в страната, през 1997 г. се говори, че възнамерява да направи преврат, едва след амнистията през 2002 г. той окончателно се връща в страната.

Подобно съдържание