1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Белгия и нейният монарх

Понякога трябва поне един да може да каже: "Държавата, това съм аз". Или защо понякога е добре една държава да има монарх. Исторически анализ на наблюдателя на в. "Велт" Михаел Щюрмер:

default

Според популярното предубеждение на прогреса императори, крале и по-дребни монарси са част от проблема, а не решението му. В действителност до разпадането на Югославия повечето европейски държави, от Обединеното кралство до Лихтенщайн, бяха все още монархии - всички впрочем запрегнати в конституционни юзди.


Днес крал Алберт ІІ, който като последен от белгийците отстоява единството на страната срещу изпокараните фламандци и валонци, трябва да се опита не само да състави едно правителство, но и още по-важно - да съхрани Белгия. По този начин монархът се оказва в ключова роля, за каквато в конституцията, написана през 19 в., се намеква само в най-общ смисъл. Всъщност белгийското кралство е създание на великите сили: южна и северна Нидерландия - едната половина, пропита от испанската и австрийската католическа култура, другата от строгото пуританство - не искаха да живеят заедно. Оттогава Белгия винаги е била един компромис. Междувременно обаче запасът от единство изглежда изчерпан. Ако я нямаше двукултурната столица Брюксел, държавния апарат, армията и краля - кой знае дали Белгия щеше да съществува още.


Какви са примерите, които крал Алберт има пред погледа си? Когато част от военните решиха да извършат преврат в Испания, крал Хуан Карлос - в една драматична сцена, предавана на живо от телевизията - избра страната на конституцията и така стана любимец на масите. Той произхожда от династията на Бурбоните, която бе принудена да избяга от Франция през 1830, но успя да оцелее в Испания.


Интересен е въпросът дали историята на Германия щеше да се развие в друга насока, ако през 1918 последният имперски канцлер принц Макс фон Баден бе получил шанс да извърши по-рано и по-ефективно прехода към конституционна монархия. Всъщност конституцията от 1918 бе калъпът за една конституционна монархия, но военното поражение и революцията я направиха безпредметна. Дали Вилхелм ІІ или кронпринцът, и двамата тотално дискредитирани в очите на монархистите, биха били на висотата на положението? Можем да се съмняваме в това.


Стигаме до Италия. За съпротивата монархията бе дискредитирана, заради помощта, оказана от Савойската династия на Мусолини и на фашистката държава след Първата световна война. Но през лятото на 1943, когато фашисткият Велик съвет принуди диктатора да подаде оставка, крал Виторио Емануеле изигра за последен път решаваща роля в историята на Италия. Именно монархът бе онзи, който възстанови континуитета и легитимността и въздейства за арестуването на "дучето". Но Виторио не получи благодарност за това. На състоялия се след войната референдум италианците решиха, че времето на кралете е отминало.


Всъщност отдавна вече не е имало спор по въпроса за монархията като държавна форма. Английското кралско семейство може да продължи да играе своите игрички и да развлича поданиците си. Но кралица Елизабет ІІ е непоклатима като гибралтарската скала. Тя превъзмогна всички кризи, ала на наследника й ще му бъде доста по-трудно.


Там, където монархията е оцеляла, тя притежава запас от авторитет за кризисните времена. Просъществуването й обаче зависи от способността й да преодолява тези кризи.