1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Безгръбначно състояние

Проблемът на Италия не е само Берлускони, но затлачването на този проблем възпира решаването на останалите. Стоян Гяуров обобщава мненията на двама познавачи на "италианската джунгла”:

default

Иконата на Втората република

“... Страна без бъдеще и без надежда, без минало и без срам. Страна без правителство и без опозиция. Страна, в която е възможно всичко и нищо, страна-предупреждение. Така се получава, когато политиката бъде окончателно деполитизирана, когато правосъдието не гарантира правото, а телевизията не предлага и късче информация.”

Бирма, Иран, може би Куба? Не – Италия, безцеремонно дисквалифицирана от римската кореспондентка на седмичника Ди Цайт. Биргит Шьонау не коментира, тя просто изрежда, показва, назовава. Нейният текст е подробен каталог на всичко онова, което, по думите й, превръща Италия в европейска джунгла. Змеят Берлускони е голямата мишена за публицистичната фурия на германската журналистка, но тя гледа и отвъд нея: “През изтеклите 15 години Берлускони изкоруби основно страната, но проблемът не е само Берлускони. Проблемът е една политическа каста, която не се занимава повече с политика, а с пагубната комбинация от популизъм и опазване на собствените си привилегии. Берлускони е просто най-яркият символ на този упадък на демокрацията.” 

Под знака на сърпа и чука

Къде е опозицията? – питаме ние, пита и Шьонау. “След 15 години срещу Берлускони, италианската левица все още не знае как да му се противопостави. Опозиция практически не съществува, тя се разтвори в нищото”. Това е другата най-показателна черта за травестията на италианската демокрация. Оправдано ли е прокрадващото се подозрение, че окончателното слизане на комунистите от авансцената на италианската политика, последвало образуването на Демократическата партия в 2007, вместо да укрепи, разклати окончателно опозицията? Или по-заострено: дали всяка лява опозиция в Италия е обречена без участието в нея на партията на сърпа и чука?

Italien Ministerpräsident Silvio Berlusconi zieht seine Hose hoch

Английският историк Пери Андерсън предлага друга оптика и друга диагноза. В две дълги аналитични статии, публикувани в две поредни книжки на тежкото списание London Review of Books, той подлага на дисекция Втората република, с нейната икона Берлускони, като заявява, че годините след 1993 са били най-пагубните след падането на фашизма. Що се отнася до опозицията, с централното място в нея на комунизма, цялата следвоенна история на левицата, според Андерсън, е история на раболепието на Италианската комунистическа партия пред управляващите, първо пред християндемократите, а сетне пред Берлускони. Пълното обезличаване на левицата и свиващото се влияние на лявата култура в Италия са крайният резултат от тази мекотела политика. 

Първо Андерсън ни отвежда в близкото минало, за да припомни, че “италианската левица беше едно от най-големите движения за социална промяна в Западна Европа”. Следвоенният съюз между социалистите и комунистите, които са по-голямата и влиятелна формация, се разваля още през 50-те. В 1963 социалистите влизат в правителството, оглавявано от Християндемократическата партия, и поемат по пътя, който ще ги доведе в последна сметка до триумфа и падението на Бетино Кракси, докато ИКП се окопава трайно в траншеите на опозицията и в синекурите на властта на второ равнище.

След 1948 се извършва подялба на трофеите от освобождението: “Властта се пада на ХДП, културата на ИКП; християндемократите държат лостовете на държавата, комунизмът привлича талантите на гражданското общество.” Притеглянето, което ИКП упражнява върху учени, писатели, мислители и художници, е без паралел в Европа. Преобладаващото й влияние в тази сфера е най-отличителното достойнство на италианския комунизъм. Но Андерсън отбелязва, че партията плаща за него двойна цена, за която винаги е била сляпа.

Идеализъм и сталинизъм

На първо място това е идеализмът: английският автор разглежда влиянието на ИКП като “функция на способността й да асимилира и възпроизвежда доминиращото идеалистическо направление в традиционната италианска култура”. В тази традиция на духовността се гледа като на пътна карта към властта. Комунизмът наследява това виждане, но затова пък се оказва неподготвен за нахлуването на масовата култура в Италия. “Бездната между високата и ниската духовност е толкова голяма, че страната се оказва беззащитна пред телевизионната контрареволюция на Берлускони, която залива популярното въображение с вълни от идиотщини и плиткоумие.”

Silvio Berlusconi im Europaparlament

Ако идеализмът попречва на ИКП да провиди материалните механизми на пазара и медиите, същата липса на икономически или социологически антени й попречва да улови промените на работното място. Още в началото на 60-те тя им обръща по-малко внимание, отколкото формиращата се гвардия от млади радикали, много от които идват от младежките организации на социалистите. През 80-те откъсването на партията от променящите се нужди и интереси на работничеството е подкопало вече фатално ролята й на политически представител на колективния труд. Двайсет години по-късно триумфът на Форца Италия ще драматизира неуспеха на ИКП да реагира на масовизирането на културата, а изборните победи на Северната лига ще разкрият неспособността й да реагира на фрагментирането на постмодерния трудов пейзаж.

Андерсън обръща внимание, че парализата на италианския комунизъм, която той обяснява с неговата вродена идеалистична наивност, започва още след края на войната. Вместо да се възползва от възможността да отслаби ХДП и да инициира дефашизирането на обществото, подобно на денацификацията в Германия, ИКП прави точно обратното, като помага на християндемократите да се укрепят на власт, докато антифашистката й реторика, базираща се върху мита за Resistenza, прикрива в действителност континуитета на фашистките тенденции. През 1988 сред присъстващите на погребението на водача на неофашистката партия Алмиранте е и вдовицата на бившия председател на ИКП Толиати. 

Втората причина за стратегическата парализа на комунизма в Италия Андерсън вижда в това, че ИКП, “макар и гъвкава в много отношения”, си остава сталинистка партия що се отнася до структурата и връзките й със СССР.  Той подчертава, че между умереността на партията на национално равнище и фаталната й връзка със съветския комунизъм съществува структурна зависимост: умереността не е противоречие, а компенсация за московската връзка. “Бремето на вмененото чувство за вина и стремежът към оневиняваща почтеност вървяха ръка за ръка.”

Silvio Berlusconi im Parlament

Това поведение обяснява периодическите опити за сближение с управляващите християндемократи, включително и прословутия “исторически компромис” от 70-те: комунизъм и католицизъм, обединени в защитата на италианската демокрация от несъществуващия, според Андерсън, призрак на гражданската война. Само че комунистите не спечелват нищо от своя компромис, освен разочарованието на избирателите и отслабването на партийната си база.

Към Третата република

“Мощни исторически сили - краят на съветския експеримент; свиването или разпадането на традиционната работническа класа; отслабването на държавата на благосъстоянието; новите медии; упадъкът на партиите – омаломощиха жестоко левицата навсякъде в Европа.” В този смисъл падането на италианския комунизъм е част от една по-широка история. Но никъде другаде една партия не пропилява така безразсъдно своето наследство, смята Андерсън. Върхът на падението е конспирирането на комунистите с Берлускони, “с пълното съзнание за това кой е той и какво правят те”. Последователните им усилия да поставят Берлускони - и себе си - над закона “не е аномалия, а част от последователната линия на комунистите да му позволят да запази медийната си империя и да се спаси от правосъдие, търсейки изборни сделки с него в ущърб на всякакви демократични принципи”. Накрая те се оказаха не само с празни ръце, “но и с празна глава и празна съвест. Една безгръбначна левица".

Критиката на религията, според Маркс, е предпоставка за всяка друга критика. В Италия предпоставка за всяка критика е критиката на Берлускони. Берлускони трябва да си ходи. Не защото е злодей, а защото италианците започват да забравят, че може да има друго освен берлусконизма, че след Втората може да има и Трета република. Самите италианци не проумяват, че са в криза – това е италианската криза. Едно безгръбначно общество. 

Perry Anderson: An entire order converted into what it was intended to end. LRB/26 February 2009

Perry Anderson:  An invertebrate left. LRB/12 March 2009

Birgit Schönau:   Dschungelcamp Italien. Die Zeit/12.3.2009


Автор: Стоян Гяуров/Редактор: Благородна Григорова