1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Ататюрк, турците и Европа

Реформите на Ататюрк полагат основите на една модерна държава, но оставят непокътнат ислямско-националистическия консенсус. Стоян Гяуров представя монографията на Пери Андерсън “След Ататюрк”.

default

Реформатор, алкохолик, женкар

Пери Андерсън е историк и плодовит есеист, автор на важни монографии върху европейската история и съвременните идеологически течения. Онова, което го откроява сред тружениците от академичния цех, е публицистичният му талант, категоричността на оценките и симпатичната му склонност, без да се крие зад претенцията за научна обективност, да ни информира от коя страна на историята стои; обикновено от лявата, а за критиците му - от погрешната. Методът му е елементарен: Андерсън ни показва историческия хоризонт зад актуалните политически събития. Неговите обширни есета, посветени на отделни страни и публикувани напоследък предимно в London Review of Books, са напомняне, че историята е не само миналото на днешната политика, но често и нейното настояще.

Този подход английският историк прилага и в книгата си “След Ататюрк”, събрала три дълги текста, публикувани миналата година в LRB. Интересът към съвременна Турция придоби особена острота във връзка с въпроса: има ли място тази голяма мюсюлманска страна в ЕС? Преди време в дискусия по германската телевизия един от турските участници изрази учудване, че германците чувствали например финландците по-близки, отколкото турците. Това учудване показва двойно неведение: към историята и към народопсихологията. В продължение на векове Европа живее в ужас от завоевателната машина на османската империя, възпламенявана от архаичния идеал на перманентната война; дали е толкова чудно, че негативната дефиниция на европейската идентичност все още бива формулирана като отрицание на всичко ислямско и турско?

Вярно е, че образът на Турция в европейското съзнание не винаги се покрива с действителността. Но също така вярно е, че новата и дори най-новата турска история продължават да добавят щрихи към този образ – от геноцида срещу арменците до убийството на журналиста Хрант Динк. В своя уравновесен анализ Андерсън ни показва една държава, която е по-различна и по-интересна от онази, която се вижда както през очилата на столетни предубеждения, така и в еднопосочната перспектива на пропагандата.

Неговият разказ започва от младотурската революция, войните и премахването на султаната през 1923, събития, които се оказват прелюдия към един невиждан модернизационен трус: Кемал Ататюрк буквално преобръща турската държава и общество. “Мащабите и скоростта на тази офанзива срещу религиозната традиция и ежедневната практика са до ден-днешен уникални в мюсюлманския свят.” Но тази трансформация, забелязва Андерсън, е много странна: извършва се “културна революция, която не се придружава от социална революция – нещо крайно рядко в историята”. Обществена структура, форми на собственост, класови отношения остават непокътнати. Авторът пише, че дълбоките етнически промени, включително изтреблението на арменците, и моралната и материална разруха след поредицата от войни позволяват разгръщането на Kulturkampf, офанзива, която иначе би довела до неконтролируема съпротивителна експлозия. “Поради същите причини революцията не освобождава народна енергия – кемализмът си остава вертикално мероприятие.”

Религията е единственото поле, където масите оказват съпротива и където Андерсън съзира най-големия провал на “кемалисткия секуларизъм”. Затова пък с толкова по-агресивен ентусиазъм той бива прегърнат от “модерните приемници на османската бюрокрация – чиновниците, офицерите, представителите на свободните професии”. В тези градски среди “секуларизмът се превръща в нещо като заместител на религията – какъвто е и до днес”.

На едно по-дълбоко равнище обаче кемализмът се оказва яко споен с религията, която уж се опитва да изкорени. В един централен пасаж на книгата си Андерсън пише: “Дори и в моментите на своята най-голяма разгорещеност, турският секуларизъм никога не е бил истински секуларен. Това се дължи от една страна на обстоятелството, че кемализмът се стреми не толкова да откъсне религията от държавата, колкото да я подчини на последната. По-дълбоката причина обаче е в това, че религията никога не се откъсва от нацията, а се превръща в неизказана дефиниция на националното.” Тази е идеологическата основа на геноцида срещу арменците и на гоненията срещу гърците.

Тъй като режимът на Ататюрк гледа да опази на всяка цена секуларната фасада и не може да си позволи повече да използва публично религията като изразна форма на нацията, възниква нуждата от някакъв идеологически ерзац. Ататюрк, този самотен алкохолик и женкар, решава проблема, пускайки в обръщение пагубната легенда за особената расова и културна същина на турската нация. На тази база се въвеждат закони, насажда се манталитет, които до ден-днешен препъват Анкара в устрема й към Европа. Ататюрк умира през 1938, а инсталираната от него диктатура се спихва окончателно през 1950 с изборния разгром на протежето му Иньоню, но Турция продължава да живее под неговата сянка. Сънародниците му едва ли са подозирали колко са били прави като са го нарекли Ататюрк, “баща на турците”.

Андерсън се отнася много критично към делото и наследството на основателя на турската република, но същевременно регистрира факта, че изостанала Турция става демократична държава (въпреки секирата на армейските преврати) много по-рано например от Испания. Андерсън обяснява този парадокс с “липсата на експлозивен класов конфликт, който се налага да бъде преодолян, с липсата и на радикално движение, което се налага да бъде смазано”. Пукнатините в турското общество се появяват по линията на етноса и религията, а не на класите. Към началото на 80-те години официалната идеология вече открито прокламира припокриването на нацията с религията, тоест с исляма. “Лаицизъм не означава атеизъм”, проповядва не друг, а стожерът на секуларизма генералът-президент Еврен. Забраната на забрадките в университетите е друг “превъзходен пример за перверзната диалектика между държава и религия в кемалистка Турция”. Андерсън подчертава, че “в структурно отношение нация и религия в днешния кемализъм са в същите отношения на взаимна зависимост както навремето, когато гази основава републиката”.

Тази специфична констелация, обогатена с един важен нов елемент, обуславя възхода на най-голямата сила на турската политическа сцена през последните години – Партията на справедливостта и развитието на Ердоган. Тази партия иска едновременно исляма и Европа; дори повече Европа, отколкото исляма. “ЕС е идеологическият цимент на ПСР”, констатира Андерсън. В политическо отношение “това е много по-важно за Ердоган, отколкото Общият пазар беше по тяхно време за Аденауер или Де Гаспери”.

Английският историк обвързва своята условна благословия за присъединяването на Турция към ЕС с решаването на три проблема: окупацията на Кипър, положението на малцинствата, главно кюрди и алевити, и геноцида срещу арменците, “на чийто организатори са наречени училища и улици в цялата страна”. Андерсън е безмилостен в разобличаването на мотивираните от различни интереси опити да се замете някак си под чергата арменската трагедия: наглостта на проникнатата от “интегралистки национализъм” турска държава, която се прави, че не вижда изобщо никакъв проблем; лицемерието на европейците и американците, на чиито везни истината за съдбата на малкия арменски народ натежава прекалено много срещу лоялността на турския съюзник; Израел и еврейските организации, които по идеологически съображения държат на уникалността на холокоста като морален проблем, който не бива да се нарушава от солидарност с жертвите на един друг геноцид. Ужасяващо е, че цялата тази фарисейщина може да се побере всъщност под шапката на реторичния въпрос на Хитлер: “Кой се сеща днес още за арменците?”

Гневът на Андерсън се повишава с още няколко градуса, когато говори за опортюнизма на собствената си, историческата гилдия, чиито представители прокарват тактично формулираната линия, че арменският “проблем” трябвало да бъде изведен от политиката и върнат обратно в историята – “въпреки че Анкара винаги е третирала и продължава да третира този проблем като държавна кауза”. Като типичен пример за слабодушието на колегите си, авторът цитира Андрю Манго и неговата възхвалена биография на Ататюрк (Andrew Mango: Atatürk. The Biography of the Founder of Modern Turkey). Манго нарича геноцида просто “брутален акт на етническа чистка” и фактически приема оправданието на младотурците, че въпросът бил “те или ние” - след което отбелязва: “Депортациите на арменците обремениха османските транспортни линии и лишиха Анадола от почти всичките му занаятчии.” Коментарът на Андерсън: “Малко по-късно и германската железопътна система щеше да се окаже силно претоварена.” И обобщението: “Единият геноцид беше извращението на една диктатура, която не съществува повече. Другият беше основополагащият момент на една държава, която просъществува.”

Авторът подчертава, че упоритият отказ на Анкара да признае масовото изтребление на арменците не е нито анахроничен, нито ирационален, а представлява по-скоро “защита на собствената легитимност”. Защото първата голяма етническа чистка, която превръща Анадола в хомогенно мюсюлманска, макар и не в хомогенно турска област, е последвана от други по-дребни чистки, “които продължават и до днес”: според Андерсън откровеното признание на извършеното щяло да бъде крайно болезнено за онаследената идентичност и континуитета на турската република. “Затова лидерите на ПСР практикуват същия безогледен негационизъм като предшествениците си.” При всички търкания между двете традиции, кемализъм и ислямизъм никога не са били химически разделени. “Ердоган и Гюл също се чувстват у дома си в тази синтеза, в тази ‘турска нация’, чиято обида е обявена за престъпление – а в Брюксел минава за реформистка стъпка.”

Андерсън е за приема на Турция в ЕС; но на една друга Турция, която би имала много малко общо с “постосманската” турска република, описана така кристално ясно в неговото есе, което заслужава да бъде прочетено от всички застъпници на турското членство. “Трябва да уважаваме мечтите на турците за по-добър живот в Европа - пише Андерсън. - Но еманципацията рядко идва отвън.”

Perry Anderson: Nach Atatürk. Berenberg Пери Андерсън е историк и плодовит есеист, автор на важни монографии върху европейската история и съвременните идеологически течения. Онова, което го откроява сред тружениците от академичния цех, е публицистичният му талант, категоричността на оценките и симпатичната му склонност, без да се крие зад претенцията за научна обективност, да ни информира от коя страна на историята стои; обикновено от лявата, а за критиците му - от погрешната. Методът му е елементарен: Андерсън ни показва историческия хоризонт зад актуалните политически събития. Неговите обширни есета, посветени на отделни страни и публикувани напоследък предимно в London Review of Books, са напомняне, че историята е не само миналото на днешната политика, но често и нейното настояще.

Този подход английският историк прилага и в книгата си “След Ататюрк”, събрала три дълги текста, публикувани миналата година в LRB. Интересът към съвременна Турция придоби особена острота във връзка с въпроса: има ли място тази голяма мюсюлманска страна в ЕС? Преди време в дискусия по германската телевизия един от турските участници изрази учудване, че германците чувствали например финландците по-близки, отколкото турците. Това учудване показва двойно неведение: към историята и към народопсихологията. В продължение на векове Европа живее в ужас от завоевателната машина на османската империя, възпламенявана от архаичния идеал на перманентната война; дали е толкова чудно, че негативната дефиниция на европейската идентичност все още бива формулирана като отрицание на всичко ислямско и турско?

Вярно е, че образът на Турция в европейското съзнание не винаги се покрива с действителността. Но също така вярно е, че новата и дори най-новата турска история продължават да добавят щрихи към този образ – от геноцида срещу арменците до убийството на журналиста Хрант Динк. В своя уравновесен анализ Андерсън ни показва една държава, която е по-различна и по-интересна от онази, която се вижда както през очилата на столетни предубеждения, така и в еднопосочната перспектива на пропагандата.

Неговият разказ започва от младотурската революция, войните и премахването на султаната през 1923, събития, които се оказват прелюдия към един невиждан модернизационен трус: Кемал Ататюрк буквално преобръща турската държава и общество. “Мащабите и скоростта на тази офанзива срещу религиозната традиция и ежедневната практика са до ден-днешен уникални в мюсюлманския свят.” Но тази трансформация, забелязва Андерсън, е много странна: извършва се “културна революция, която не се придружава от социална революция – нещо крайно рядко в историята”. Обществена структура, форми на собственост, класови отношения остават непокътнати. Авторът пише, че дълбоките етнически промени, включително изтреблението на арменците, и моралната и материална разруха след поредицата от войни позволяват разгръщането на Kulturkampf, офанзива, която иначе би довела до неконтролируема съпротивителна експлозия. “Поради същите причини революцията не освобождава народна енергия – кемализмът си остава вертикално мероприятие.”

Религията е единственото поле, където масите оказват съпротива и където Андерсън съзира най-големия провал на “кемалисткия секуларизъм”. Затова пък с толкова по-агресивен ентусиазъм той бива прегърнат от “модерните приемници на османската бюрокрация – чиновниците, офицерите, представителите на свободните професии”. В тези градски среди “секуларизмът се превръща в нещо като заместител на религията – какъвто е и до днес”.

На едно по-дълбоко равнище обаче кемализмът се оказва яко споен с религията, която уж се опитва да изкорени. В един централен пасаж на книгата си Андерсън пише: “Дори и в моментите на своята най-голяма разгорещеност, турският секуларизъм никога не е бил истински секуларен. Това се дължи от една страна на обстоятелството, че кемализмът се стреми не толкова да откъсне религията от държавата, колкото да я подчини на последната. По-дълбоката причина обаче е в това, че религията никога не се откъсва от нацията, а се превръща в неизказана дефиниция на националното.” Тази е идеологическата основа на геноцида срещу арменците и на гоненията срещу гърците.

Тъй като режимът на Ататюрк гледа да опази на всяка цена секуларната фасада и не може да си позволи повече да използва публично религията като изразна форма на нацията, възниква нуждата от някакъв идеологически ерзац. Ататюрк, този самотен алкохолик и женкар, решава проблема, пускайки в обръщение пагубната легенда за особената расова и културна същина на турската нация. На тази база се въвеждат закони, насажда се манталитет, които до ден-днешен препъват Анкара в устрема й към Европа. Ататюрк умира през 1938, а инсталираната от него диктатура се спихва окончателно през 1950 с изборния разгром на протежето му Иньоню, но Турция продължава да живее под неговата сянка. Сънародниците му едва ли са подозирали колко са били прави като са го нарекли Ататюрк, “баща на турците”.

Андерсън се отнася много критично към делото и наследството на основателя на турската република, но същевременно регистрира факта, че изостанала Турция става демократична държава (въпреки секирата на армейските преврати) много по-рано например от Испания. Андерсън обяснява този парадокс с “липсата на експлозивен класов конфликт, който се налага да бъде преодолян, с липсата и на радикално движение, което се налага да бъде смазано”. Пукнатините в турското общество се появяват по линията на етноса и религията, а не на класите. Към началото на 80-те години официалната идеология вече открито прокламира припокриването на нацията с религията, тоест с исляма. “Лаицизъм не означава атеизъм”, проповядва не друг, а стожерът на секуларизма генералът-президент Еврен. Забраната на забрадките в университетите е друг “превъзходен пример за перверзната диалектика между държава и религия в кемалистка Турция”. Андерсън подчертава, че “в структурно отношение нация и религия в днешния кемализъм са в същите отношения на взаимна зависимост както навремето, когато гази основава републиката”.

Тази специфична констелация, обогатена с един важен нов елемент, обуславя възхода на най-голямата сила на турската политическа сцена през последните години – Партията на справедливостта и развитието на Ердоган. Тази партия иска едновременно исляма и Европа; дори повече Европа, отколкото исляма. “ЕС е идеологическият цимент на ПСР”, констатира Андерсън. В политическо отношение “това е много по-важно за Ердоган, отколкото Общият пазар беше по тяхно време за Аденауер или Де Гаспери”.

Английският историк обвързва своята условна благословия за присъединяването на Турция към ЕС с решаването на три проблема: окупацията на Кипър, положението на малцинствата, главно кюрди и алевити, и геноцида срещу арменците, “на чийто организатори са наречени училища и улици в цялата страна”. Андерсън е безмилостен в разобличаването на мотивираните от различни интереси опити да се замете някак си под чергата арменската трагедия: наглостта на проникнатата от “интегралистки национализъм” турска държава, която се прави, че не вижда изобщо никакъв проблем; лицемерието на европейците и американците, на чиито везни истината за съдбата на малкия арменски народ натежава прекалено много срещу лоялността на турския съюзник; Израел и еврейските организации, които по идеологически съображения държат на уникалността на холокоста като морален проблем, който не бива да се нарушава от солидарност с жертвите на един друг геноцид. Ужасяващо е, че цялата тази фарисейщина може да се побере всъщност под шапката на реторичния въпрос на Хитлер: “Кой се сеща днес още за арменците?”

Гневът на Андерсън се повишава с още няколко градуса, когато говори за опортюнизма на собствената си, историческата гилдия, чиито представители прокарват тактично формулираната линия, че арменският “проблем” трябвало да бъде изведен от политиката и върнат обратно в историята – “въпреки че Анкара винаги е третирала и продължава да третира този проблем като държавна кауза”. Като типичен пример за слабодушието на колегите си, авторът цитира Андрю Манго и неговата възхвалена биография на Ататюрк (Andrew Mango: Atatürk. The Biography of the Founder of Modern Turkey). Манго нарича геноцида просто “брутален акт на етническа чистка” и фактически приема оправданието на младотурците, че въпросът бил “те или ние” - след което отбелязва: “Депортациите на арменците обремениха османските транспортни линии и лишиха Анадола от почти всичките му занаятчии.” Коментарът на Андерсън: “Малко по-късно и германската железопътна система щеше да се окаже силно претоварена.” И обобщението: “Единият геноцид беше извращението на една диктатура, която не съществува повече. Другият беше основополагащият момент на една държава, която просъществува.”

Авторът подчертава, че упоритият отказ на Анкара да признае масовото изтребление на арменците не е нито анахроничен, нито ирационален, а представлява по-скоро “защита на собствената легитимност”. Защото първата голяма етническа чистка, която превръща Анадола в хомогенно мюсюлманска, макар и не в хомогенно турска област, е последвана от други по-дребни чистки, “които продължават и до днес”: според Андерсън откровеното признание на извършеното щяло да бъде крайно болезнено за онаследената идентичност и континуитета на турската република. “Затова лидерите на ПСР практикуват същия безогледен негационизъм като предшествениците си.” При всички търкания между двете традиции, кемализъм и ислямизъм никога не са били химически разделени. “Ердоган и Гюл също се чувстват у дома си в тази синтеза, в тази ‘турска нация’, чиято обида е обявена за престъпление – а в Брюксел минава за реформистка стъпка.”

Андерсън е за приема на Турция в ЕС; но на една друга Турция, която би имала много малко общо с “постосманската” турска република, описана така кристално ясно в неговото есе, което заслужава да бъде прочетено от всички застъпници на турското членство. “Трябва да уважаваме мечтите на турците за по-добър живот в Европа - пише Андерсън. - Но еманципацията рядко идва отвън.”

Perry Anderson: Nach Atatürk. Berenberg (2009)

Редакцията препоръчва