1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Арабия и демокрацията

Амбициозният план на ООН за установяване на демокрация в Близкия Изток е добронамерен, но обречен на провал. Причината: в арабския свят липсва подкрепа за подобно начинание. Като исторически образец, инициаторите на плана са имали предвид явно развитията в Източна Европа; само че тази аналогия заблуждава.

Във всички посткомунистически страни, в които демокрацията успя успешно да се установи, тласъкът дойде от средата на обществото, от това, което се нарича гражданско общество. В СССР, където гражданското общество по традиция е слабо, демократизацията започна като процес, иницииран отгоре от Михаил Горбачов. Но и там тя получи огромен тласък от реформистките движения в периферните републики.

В нито една арабска страна обаче няма нищо подобно. В една епоха, белязана от драматичен порив към повече демокрация, арабският свят си става изключение; там не е имало нито един сериозен опит - било отгоре или отдолу - за установяване на демокрация. Няма арабски Горбачов, няма арабски Валенса. Да се вини за това исляма е погрешно. През последните 80 години Турция измина един труден, изпълнен с много препятствия път на демократизация. Иран, който се води за ислямска република, дава ежедневно нови доказателства за наличието на едно живо гражданско общество; плурализъм, избори и все по-настъпателен печат са възможни дори в един ислямски дискурс. Засега изглежда, че консерваторите надделяха, но окончателният изход от премерването на силите все още предстои.

Нищо подобно няма обаче в 22. страни-членки на Арабската лига. В много арабски страни има отделни смелчаци, които се опълчват срещу властимащите, но никъде не се забелязват дори и зачатъци на масово движение към демокрация. Всъщност това е изненадващо, тъй като арабските страни се различават много помежду си: някои са малки, други големи; някои богати, други бедни; някои са традиционни монархии, други авторитарни режими, които се опират на армията. С изключение на някои анемични опити в по-малко репресивни монархии като Йордания, Мароко и Бахрейн, в никоя арабска държава не съществува и помен от движение в посока към повече демокрация.

Причините за това не са съвсем очевидни. Но ние така или иначе не трябва да се отдаваме на илюзии, а да си дадем ясна сметка, че слабостта на гражданското общество в арабските страни е главната причина и пречка за осъществяването там на проекта демокрация. Опитът за внос на демокрация ще се провали - още повече в Ирак, където той се предприема в условията на окупация от една чужда сила. Трябва да се поставят не толкова амбициони цели - преди всичко, да се насърчи гражданското общество; когато обществото в страни като Саудитска Арабия и Египет стане по-отворено, тогава по-малко идеалистично настроени младежи ще се хвърлят в обятията на фанатичния ислямски фундаментализъм. Само че дори и това развитие трябва да се зароди в недрата на самите арабски страни, а не да се внася от Запада.