1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЖАН-ПОЛ САРТЪР

Дали Сартър беше “най-големият философ на 20 в.”, както твърдят почитателите му?

default

Или главният му философски текст “Битие и нищо” има такъв успех само защото, по думите на един саркастичен наблюдател, “книгата тежеше точно един килограм и вършеше чудесна работа на парижките месари вместо тежест”? Разбира се нито едното, нито другото е вярно. Човек няма нужда да изчете всичко от Сартър, както настоява Бернар-Анри Леви, но човек не може да не прочете нещо от него, ако иска да вникне в духовната нагласа на европейския интелектуалец през миналия век. По повод 100-годишнината от рождението на Жан-Пол Сартър ви предлагаме есето на литератора и публициста Волф Лепенис:

“Човекът е осъден да бъде свободен”, “Съществуването предшества същността”, “Човекът е това, което успява да направи от себе си”: тези крилати фрази на Сартър бяха сред интелектуалните лозунги на следвоенна Европа. Изпълнен с противоречия, той бе един от главните свидетели на миналия век. Той беше бохем и философ на абсолютната и затова така крехка свобода, горда едночленна партия, анархист и сюрреалист, невярващ в никоя църква, включително и в светските, които наричаме идеологии; същевременно той бе проводник на тоталитарни възгледи, човек, който бе нарекъл антикомунистите кучета, който кореше “либерализма” на Хрушчов, гавреше се с преживяното от Солженицин в Гулага, виждаше в Кастро въплъщението на чистия, непомрачен хуманизъм, наричаше Дьо Гол фашист, а Френската революция смяташе за недовършена, защото терорът не бил взел достатъчно жертви.

Още приживе текстовете на Сартър са включени в индекса на забранените книги – и то не само на католическата църква. Директорът на в. “Фигаро” предлага Сартър да бъде екскомунициран и после изгорен публично пред Нотр-Дам. Критиците сравняват екзистенциализма с клоака, в която може да се ходи само на кокили. Днес тези изпълнени с омраза тиради са изгубили скандалния си ефект и приличат по-скоро на вкаменени екскременти - без цвят и без миризма, така че човек няма защо да бърчи нос.

Редом с омразата стои преклонението. Почитателите му са безчет. Един от тях беше например режисьорът Трюфо, който помагаше на своя идол да раздава по парижките булеварди маоисткото списание “Народна кауза”. Двамата планираха и поредица от телевизионни есета. Излъчването й обаче бе осуетено от тогавашния френски министър-председател – Жак Ширак. Трюфо твърдеше, че политическият ангажимент на Сартър нямал нищо общо с жаждата за самореклама, а приличал по-скоро на ежедневната, неблагодарна работа на чистачката.

Дълго време съществува подозрението, че Сартър е бил колаборационист по време на нацистката окупация. Иначе как може да се обясни постановката на пиесата му “Мухите” в окупиран Париж с одобрението на германските окупатори? В своята меродавна биография на Сартър, Бернар-Анри Леви сложи окончателно точка на тези приказки. Сартър не беше нито герой, нито колаборационист, но – както показа Леви – оказва съпротива с текстовете си.

Месеците, прекарани в германски затворнически лагер, Сартър описва по-късно като най-щастливите в живота си. Именно там той разбрал какво е приятелство и солидарност и познал безграничността на човешката общност. Впрочем описанията на лагерния живот в дневниците му са лишени от всякакво вчустване; те разкриват един безпристрастен наблюдател и безскрупулен експериментатор, който се въздържа от всякакво съчувствие, за да не притъпи острието на своя анализ. Сигурно не е било приятно съвместното съществуване със Сартър, който регистрира и най-дребния трепет у затворническите си другари, за да илюстрира някой принцип или максима.

Сартър смята, че създадената от него философия, екзистенциализма, обяснява най-пълно житейската действителност. Критиците му го обвиняват, че философията е навредила на литературното му творчество. Още през 1938 един млад рецензент на романа му “Погнусата” окачествява Сартър като автор с “неограничени възможности”, но същевременно отбелязва, че действителността в романа била насилена от философските теории на автора. Рецензентът е Албер Камю.

По-късно Сартър си го връща в своята рецензия на повестта на Камю “Чужденецът”: Камю бил наблюдател с талант, но теориите му не трябвало да се взимат на сериозно. Така се затвърдява политическият разрив между двамата. За Камю Сартър е доктринер, а за Сартър Камю не е достатъчно принципен. Камю обаче бърка с прогнозата си, че философията на Сартър щяла да нанесе трайни щети на литературното му творчество. Днес драмите на Сартър – крайно тенденциозни почти без изключение – не се играят повече. Романи като “Погнусата” обаче са все още удивително живи.

Екзистенциализмът на Сартър не намери трайно място във философския канон. Това се дължи може би на влиянието на Хайдегер, което Сартър не успя да избегне: между 1928 и -34 “Битие и време” е най-четеното философско произведение във френските университети. В сянката на Хайдегер обаче съчинения като “Битие и нищо” и “Критика на диалектическия разум” не могат да виреят.

Приживе философията на Сартър триумфира не само в университетските аули, а и в джаз-клубовете и кафенетата на Сен-Жермен-дьо-Пре. За тривиализирането й като начин на живот на интелектуалната бохема допринася самият й автор – с подкрепата на спътницата си Симон дьо Бовоар и голяма тумба приятели и почитатели. Бърка онзи, който си спомня Сартър само като един лишен от чувство за хумор, задръстен доктринер. Неговият живот бе изпълнен с лудории; той предпочиташе да бъде смятан за клоун, вместо за буржоа.

Сартър можеше да говори почти за всичко – и пишеше почти за всичко. Човекът на словото, напомни той веднъж, е длъжен не само да пише, но понякога е длъжен и да мълчи. Авторът на “Думите” никога не приложи тази максима спрямо самия себе си. Той писа, че се е родил като писател - и беше един вид машина за текстопроизводство. В края на живота му за стария, сляп Сартър можеше да се каже същото, както за застаряващия Пруст: от него бе останала само една пишеща ръка.

На 19 април 1980 той бе погребан на парижкото гробище Монпарнас. Ковчегът му бе изпратен от десетки хиляди хора. Най-добър израз на чувствата на огромната тълпа дава едно малко момче, което в отговор на въпроса на един минувач, какво правят всички тези хора на улицата, отговаря: “Протестираме против смъртта на Сартър”.