1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: Цезар и войната или за цената на честта

Ако беше спрял на брега на Рубикон Цезар щеше да влезе в учебниците по история, но не и в културната памет на човечеството. Той обаче, както знаем, пресича Рубикон;

default

последвалите пет последни години от живота му, годините на бруталната гражданска война, която срива окончателно Римската република и налага империята като единствения реалистичен изход, са главната причина за несекващия биографичен интерес към него. Това е гравитационният център на новата биография на Гай Юлий Цезар от перото на Вернер Далхайм, авторитетния берлински специалист по Стара история. “Същинската тайна на този живот”, доколкото има такава, трябва да се търси в събитията след победоносния поход в Галия – подчертава той в предговора, и още: “Който иска да отдаде дължимото на Цезар, трябва да го оцени като воин и да покаже злочестието, в което неговата представа за достойнство хвърля Рим.”

За разлика от Александър, с когото започва нова епоха в историята, Цезар, който въпреки завоеванията си така и не получава прозвището “велики” – една показателна подробност!, - е част от един разпадащ се свят и виновник за крушението му. Октавиан, осиновеният му наследник и основател на римската монархия, взема името му и отмъщава за насилствената смърт на баща си, но държавният ред, който създава, не дължи нищо на политическото дело на Цезар. Това дело си отива със смъртта му. Никой не вижда в Цезар мъченика на една нова кауза, никой не се изживява като негов апостол. Не случайно погребението му се изражда в улични боеве и хаос, а смъртта му отприщва нова гражданска война, в която изпепелява всичко, имало някога стойност за него и съвременниците му. “Цезар е първият монарх на Рим, но той не създава монархията” – подчертава Далхайм. Взорът му не отива по-далеч от бойното поле, от следващата война и поредното завоевание. Завещанието му разкрива, че той не е искал нищо повече от това, като истински римски патриций и потомък на една от най-старите фамилии в града, да възнагради богато своите близки и приятели.

Върховният стимул и цел на Цезар са gloria et dignitas, слава и чест, двете понятия, съставляващи етоса на римската република и на нейните първи семейства, тоест на аристокрацията. Цезар обаче става жертва на онова трагично развитие, започнало няколко десетилетия по-рано, при което единствено войната и диктатурата задават вече посоката към безсмъртието, докато съдбините на републиката се оказват просто хилав декор по пътя към постигането на тази цел.

Далхайм поставя Цезар на главното кръстовище на римската история: екзекутор на един изнемогващ ред, неспособен повече да се справя със задачите си, произтичащи от световното господство; пожизнен диктатор, който, подобно на Горбачов в наше време, отваря неволно вратите към един нов свят. Несъзнаващата роля на Цезар го превръща следователно не в ковач, а в инструмент на историята. Едва след смъртта си той прераства в бог и мит, в една надисторическа фигура, която завладява съзнанието и въображението на поколенията.

Защо тогава цялата тази фиксация върху Цезар, а не върху приемника му Август, в чийто исторически успех няма никакво съмнение? Как може да се обясни обаянието, което продължава да струи от фигурата на последния диктатор на републиката? Далхайм вижда в перипетиите на неговия живот, заключени между Рубикон и съзаклятието на Брут, отражението на нещо много повече от съдбоносните събития на една погиваща система. “Край Рубикон започват триумфът и трагедията на един велик пълководец, когото собствените му дела и родената от тях воля за власт подтикват да вдигне меч срещу отечеството си. В залата на Сената пет години по-късно свършва животът на един герой, убит в зенита на славата си, когато собствените му другари пренебрегват личната си вярност, за да застанат зад идеалите на републиката” – пише Далхайм със сдържан патос в една от най-красивите страници на книгата си.

На второ място, според него, тези събития разкриват парадигматични страни на политическото действие: те показват колко болезнени или безизходни са често решенията в полето на политиката и напомнят, че понякога победа и поражение могат да бъдат едно и също. Накрая, досущ като в антична драма, Далхайм извиква на сцената и изтъква ролята на второстепенните актьори – Брут, Катон младши, Цицерон, Клеопатра, - чиито идеали, интереси и несъмнено късогледа праволинейност, възвисени от принудителната им смърт, хвърлят допълнителна светлина върху делото на Цезар. Авторът изненадва обаче със заключението си, че тъкмо в съдбата на тази група хора се съдържа ключът за предизвикателството, което Цезар от хилядолетия отправя към историци и поети.

Това неочаквано обяснение, класическо deus ex machina, което иска обяснение от своя страна, ни позволява без колебание да прогнозираме, че и занапред всяка нова биография на Цезар ще бъде само предпоследната. Това изобщо не снижава равнището на великолепната студия на Далхайм, която особено в заключителната си част представлява рядко срещана сплав от научна задълбоченост и поетично вдъхновение. “Съдбата на последното поколение на римската република учи историците и поетите по един най-безпогрешен начин, че световната история не е Последният съд, а победата или поражението не са от решаващо значение за присъдата на потомците.” Ако Цезар знаеше това, не само той, но и Рим щеше да има сигурно друга съдба.

Стоян Гяуров представи книгата “Юлий Цезар. Честта на воина и злочестието на държавата” от германския историк Вернер Далхайм.

Werner Dahlheim, Julius Caesar. Schöningh, 2005