1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: Срещи с Каналето

Стоян Гяуров представя новия сборник с есета на публициста Густав Зайбт:

default

Всъщност снимката на корицата и заглавието на книгата подвеждат. Нито монументалната архитектурна риторика на портала на жилищна кооперация от кулминационния период на буржоазното самочувствие в края на 19 век, нито заглавието “Каналето в квартала край гарата” подготвят читателя за панорамата на мисълта, затворена между кориците на тази малка книжка. Авторът, който пише с еднаква лекота и ерудираност за Ницше, Вебер и евреите, за стесняващите се, но все още съществуващи пространства за изява на съвременната култура, за Алпите, бъдещето на Европа или общите политически мотиви у Рудолф Борхардт и Ернст Канторовиц, е Густав Зайбт; публицист, вписал се сред първите имена във Feuilleton, културната притурка на немските вестници - “този незаменим днес централен орган на общата култура”.

С навлизането в текста прозира нишката, обединяваща така разнородните на пръв поглед есета на Зайбт: става дума за мястото на културната критика в съвременния живот. На фона на плурализма и релативизма, трасиращи духовния път на съвременника, е очевидно, че културната критика, под което Зайбт разбира “практическото приложение на историческото съзнание”, се оказва под натиск. “Но това не означава, че човек трябва без съпротива да се остави в плен на момента, на главозамайващата възбуда, на затъпяващия кошмар или шумната скука на днешния ден.” Зайбт казва, че “човек открива своя дом едва в странство – което важи и за измерението на времето”. Въздигайки се над крайностите както на провинциализма на тук и сега, така и на реакционното интелектуално черногледство, Зайбт изповядва “космополитизъм във времето”: това е сърцевината на историческото съзнание, което в продължение на векове, и поне до скоро, се захранваше от културата и образоваността - две понятия, изпълващи смисъла на немската дума Bildung. История и образованост са двете измерения на оптимистичната сякаш напук теория на Зайбт, сдвояваща културната критика с едно открито, либерално отношение към настоящето. Доколкото Bildung е главната характеристика на класическата буржоазна висока култура, Зайбт може да мине за последния й посланик в заника на нейната епоха.

Критикът стои с двата крака в центъра на модерния живот, в Берлин на издъхналия вече Love parade, на гейпартитата и паралелните затворени общества, и дори изненадва с неочаквано задълбочената информация на посветен в нощния живот на германската метрополия. Той няма нищо против разтоварването на аза, но препоръчва “преди и след това прочита на няколко страници от Канети”. Това може да прозвучи разбира се превзето, но Канети е твърде дребна монета за самолюбието на този автор, един учен-историк, заел сякаш за наше удобство позата на журналист. Текстовете на Зайбт са така натежали от субстанция, че човек ще сбърка, ако приеме за суета естествената духовна среда на този изключителен критик. При Зайбт няма фалшиви пози и престореност, няма приплъзване по повърхността на модни течения или отъркване о нашумели имена; няма разсейки от порочния блясък на модерната френска философия, заслепяващ толкова много български интелектуалци.

Много от изводите на Зайбт притежават пронизващата острота на сентенции: “Ние сме обградени от изкуство, но то не ни казва нищо” – констатира той без никакво униние в есето, посветено на новото в изкуството, тъй като според него то, новото, може вече и да е дошло, но не там където предполагаме “и със сигурност не в сферата на авангарда”. След което изненадващо прехвърля топката в полето на публиката, за да ни напомни да си отваряме очите, защото новото в изкуството зависи тъкмо от способността ни да съзрем например следите от Каналето, портретиста на Венеция, в пошлото обкръжение на гаровия квартал.

Томчето с есета на Зайбт съдържа и портрет на критика като млад - един автобиографичен текст, който проследява формирането на представителя на високата култура в постмодерните условия. Това става все още в семейството, под сянката на стени от книги – и без телевизия, “този най-обезсилващ доставчик на настояще”. Широтата на духа, търсещ спасение от клаустрофобията на момента, се възпитава от историята. “Същинските антиподи – пише Зайбт, - не са традиция и прогрес, а традиция и поколение.” За него носителите на съвременната култура са отделните поколения с техните специфични интереси и преживявания; изобилие от субкултури с ограничен периметър и историческа памет (“достигаща четирийсет или най-много петдесет години”), които е невъзможно да бъдат събрани под похлупака на един общовалиден канон.

С едно изключение: Томас Ман и неговият свят – гласи тезата на Зайбт - са последният общ терен, на който се събират нишките на останките от германската културна традиция. “Ман стана същинския обновител и продължител на класическата образованост през 20 век.” Зайбт се съмнява обаче, че големият писател ще успее да удържи този терен до навършването на стогодишнината от смъртта му – след 50 години. Изненадваща е не диагнозата, а това, че тя явно не помрачава погледа на Зайбт. Той със сигурност не е прогресист, но едва ли би приел да бъде наречен и консерватор; най-малкото, защото не смята, че може да се побере в една-единствена рамка.

Gustav Seibt, Canaletto im Bahnhofsviertel. zu Klampen!