1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: Светлейшата държава на рибите

Красотата на Венеция е така ослепителна, че за този град е по-лесно да се мисли като за произведение на изкуството, отколкото като за държава. А всъщност тези два аспекта са тясно свързани. В следващите минути хвърляме един неромантичен поглед към миналото на Венеция:

default

Венецианците са рожби на морето, казва папа Пий ІІ, “те спадат по-скоро към рибите, отколкото към хората”, и освен това: “Пред света се правят на християни, но всъщност изобщо не се сещат за Бог, защото за тях свещена е само държавата.” Венецианците едва ли биха могли да възразят на мнението на този проницателен папа. Тяхната представа за държавата се различава на теория и практика от всичко друго, което се мисли по въпроса в Европа през Средновековието и Новото време. Венецианската република отстоява неотстъпно принципа за първенството на държавния интерес пред всички останали, пред частните и църковните интереси, в случай на конфликт дори пред религията, и то до такава степен, че още през ранното Ново време е постановено господството на държавата над църквата – макар че да се говори за разделение между двете би било пресилено. Дотук се стига не чрез размисъл, а като резултат от една дълго и упорито формирана политическа воля, чиито корени трябва да се търсят още в ранното Средновековие.

Във Венеция няма наследствени длъжности, нито в администрацията, нито в армията или флота – и то по време, когато в цяла Европа триумфира ленното право, раздаващо на васалите длъжности, привилегии и земя срещу управленски и военни услуги. Единствена Венеция плува срещу течението. Не от незнание, а поради вроден инстинкт. La Serenissima познава само платените чиновници, които могат да бъдат сменяни по всяко време, на по-ниските длъжности назначавани до живот, докато мандатът на ръководните позиции – полагащи се само на благородниците, nobili – често е за по-малко от една година. Последните са изборни длъжности; колкото са по-високи, толкова по-сложен е избирателният акт, който е привилегия на Големия съвет.

Само една институция запазва близостта си до останалото общество на западния свят: слънцето на Венеция е нейната аристокрация, която е наследствена, но чиито синове са обвързани с дълга и правото, когато станат на 25 години да влязат в Големия съвет, давайки предимство на служението на държавата пред всички лични интереси – до живот. Никой император и никой папа не въздига венецианските нобили. Те казват, че принадлежат към аристокрацията по природа: поради възрастта на своите фамилии и поради заслугите си към държавата.

Европейската аристокрация е една в определени граници достъпна върховна прослойка, венецианската е строго ексклузивна. Към началото на 14 в. процесът на “заключването” на венецианския нобилитет е приключен. Деветдесет процента от гражданите на републиката се оказват лишени от възможност за въздигане до редовете на аристокрацията и Големия съвет. Това положение се запазва фактически до края на венецианската република. Не само този факт, а и приемането му от богатото, отворено и образовано общество в продължение на половин хилядолетие съставлява феномена Венеция.

Средоточието на този свят е дожът, пресветлейшият княз на Серенисима, нейният господар и повелител. Така го представя държавната пропаганда, само дето той съвсем не е властелин. Дожът се избира от Големия съвет, а кандидати за най-високия пост са само членовете на съвета. Изборният акт започва с изпращането вън на площада на най-младия от събралите се нобили. Той трябва да намери едно десетгодишно момче, което да брои бюлетините след всяко гласуване и което получава накрая щедро възнаграждение – 1000 дуката. Новоизбраният вероятно се е радвал по-малко. Нагизден с тежките дрехи от брокат и с необикновената по форма дожка шапка на главата той трябва да е бил наясно, че жертва своята свобода и лични интереси в името на върховния пост. Защото никой европейски суверен не е бил дотолкова пленник на двореца, както дожът на Венеция.

Още от ранното Средновековие аристократичният елит на града прави всичко възможно, за да ограничи властта на дожа, който все пак е един от тях. Достойният за съжаление човек, избиран за цял живот, няма право да напуска двореца си без придружител, сам да пише или да чете писма, да разговаря на четири очи с пратениците на чуждите сили; веднага след въздигането му той трябва да прекрати всякакви частни сделки и дори да се закълне, че е готов да приеме и други ограничения на своите правомощия. Накрая бива създаден дори специален съд, който не щади и мъртвите дожи.

Какъв трябва да е бил тогава стимулът за достигането до тази длъжност? Това че отказът е водел до наказание можем спокойно да пренебрегнем. Все пак престижът на най-високата чест, оказвана от венецианската република, трябва да е бил от главно значение за нейния носител, осигурявайки нему и неговото семейство слава в продължение на векове. И наистина: най-великолепните церемонии, на които венецианците са били майстори, са били свързани с публичната презентация на пленника в Двореца на дожите.

Подтикван от вечния страх от концентрацията на прекалено много власт в ръцете на един човек или институция, венецианският елит не винаги се отнася почтително към най-достолепния в републиката. Великият Франческо Фоскари бива позорно изгонен от двореца след близо трийсет и пет години на власт, през които той четири пъти моли да бъде освободен от задълженията си. За да засегнат бащата, аристократите дори докарват до смърт сина му. На 24 октомври 1457 вече 84-годишният Фоскари напуска сломен Двореца на дожите, за да дочака смъртта у дома си – една седмица по-късно. Жена му отказва да предаде тленните останки на мъжа си, но нищо не помага. Фоскари се завръща в Двореца на дожите - като труп, натруфен с одеждите и инсигниите на върховния владетел.

От семействата на дожите идва подтикът и за учредяването на най-могъщата и тайнствена инстанция във Венеция: Съветът на десетте. След потушаването на бунта на Баямонте Тиеполо през 1310, разследването и присъдата биват възложени на една временна комисия, състояща се от десетима най-видни аристократи. Мандатът на комисията бил ограничен на няколко седмици. След това обаче последвало удължаването му, първо с месеци, а после с години, докато през 1335 възниква “перманентният съд”, “Съветът на десетте”.

Членовете на съвета заседават нерядко нощем, обвиняемите често не виждат нито обвинителите, нито съдиите си, всички заседания са обвити от най-дълбока тайна, секретарят е ням. Съветът на десетте притежава много широки пълномощия, включително правото да издава смъртни присъди, и поддържа тайна служба във всички части на Венеция, както и на най-важните места в Европа. По този начин венецианският елит създава една институция за най-зорък контрол върху самия себе си, затова не е чудно, че като аристократ не е било никак трудно да попаднеш в полезрението на Десетте.

Била ли е Венеция полицейска държава? Да, но все пак една ведра държава. Защото иначе Серенисима е била много либерална. Тя позволява на евреи, православни гърци, мюсюлмани и германски протестанти свободно да изповядват религиозните си ритуали в своите божи домове. Нравите и моралът са доста свободни. Съветът на десетте се намесва само когато смята, че слободията поставя под заплаха самата държава. Така например през 16 в. Десетте решават, че е застрашено физическото бъдеще на тяхната класа, тъй като младите благородници започнали да прекаляват с вниманието си към красивите момчета. Няколко души били изгонени от републиката, нещо повече: Съветът плащал тайно на проститутки, за да се разголват по мостовете на града и тъй да привличат младите господа към своите чарове.

Така в продължение на векове Венеция е управлявана от един елит, който до самия край не отстъпва от своите принципи. Републиката се изчерпва в столетните борби с османлиите и хабсбургите. Тя не рухва поради самата себе си, но и не забелязва, че се е превърнала в музей, заобиколен от един нов свят. Загубата на независимостта й през 1797 е само един формален акт, под който стои подписът на Наполеон.