1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: Опиянението на един народ

Стоян Гяуров представя книгата на Волф Лепенис “Култура и политика. Германски истории”:

Томас Ман: лицето на германската култура

Томас Ман: лицето на германската култура

Германия пристига със закъснение на Запад – едва след краха на нацизма. Хитлер, а преди това провалът на Ваймарската република и унизителният Версайски договор са само част от обяснението за закъснението, с което Германия прегръща идеята и практиката на демокрацията. Своята интерпретация на това забавяне Волф Лепенис, известен германски социолог и публицист, извежда от един по-широк контекст: от убеждението на германската нация в безапелационния универсален авторитет на нейната култура и в предимството на културата пред политиката.

Не само демокрацията. Германците постигат със закъснение и националната си идентичност, както припомня Лепенис. Тя е продукт не толкова на политически борби и социални конфликти, а на чувството за културно единение и на гордостта от великите произведения на литературата, философията и музиката. Същевременно неприязънта към политиката е постоянна тема за размисъл на германците върху самите себе си. “Ако наистина съществува някаква германска идеология, тя се състои не толкова в търсенето на причините за тази неприязън, а в арогантността, с която се изпълнява ролята едновременно на аутсайдер и наставник.” Авторът изрежда самоувереното противопоставяне на Романтизма срещу Просвещението, на Средновековието срещу Модерността, на общност срещу общество и не на последно място - прословутото възвисяване на културата спрямо цивилизацията.

Отчуждението от политиката не се дължи на някаква особеност на германския национален характер, а преди всичко на германската история. Дълго време, отбелязва Лепенис, културата е сфера на компенсация за липсата на възможност за политическо участие и се изживява като арена на абсолютното. Тази настройка изкристализира още по времето на Гьоте и се уронва чак след края на Хитлер, в когото не друг, а Томас Ман си въобразява, че вижда един артист, чийто главен приоритет “не е войната, а германската култура”.

Раздвоението между отвращение и изкушение, което Ман изпитва към Хитлер, “артиста” на власт, документира по най-болезнен начин последствията от фаталното противопоставяне между политика и култура. Лепенис напомня, че самият Томас Ман (от времето на “Размисли на аполитичния”) е най-яркият пример за авторитарните политически залитания на представителите на германската литература и изкуство. Ман, който през втората половина от живота си се окичва с лаврите на “съвестта на нацията”, най-добре знае, че между художествената Модерност и демократичните убеждения не съществува родова връзка.

Първо фашизмът, а после нацизмът упражняват върху голяма част от творческата интелигенция естетическа притегателна сила, която днес е трудно обяснима – с изключение може би на бившите поданици на “реалния социализъм”. Едва националната катастрофа принуждава Германия да прогледне, като се откаже от най-германската от всички идеологии, “илюзията, че културата може да бъде заместител на политиката”. Холокостът направи невъзможно търсенето на утеха за една сбъркана политика в културата. Лепенис смята, че тъкмо това иска да ни каже Адорно с известното си изречение, че е варварство да се пише поезия след Освиенцим, и цитира одобрително тълкуването на Гюнтер Грас, според когото Адорно не е искал да изкаже забрана, а да определи един мащаб. И Лепенис добавя следното красиво и проницателно изречение: “Стихотворенията, които Паул Целан написа след Освиенцим, бяха всичко друго, но не и варварски – защото неговата поезия отразява безпомощността, а не превъзходството на културата”.

Нагласата за първенството на културата над политиката не е запазен периметър на Германия, но германското културно влияние преди последната война няма равно на себе си. Това е темата, на която е посветена втората част от работата на Лепенис, в която той фокусира вниманието върху няколко представители на духовния живот в САЩ и Франция, повлияни от “нацията на мислителите и поетите”. Особено релефно е очертан интелектуалният профил на френския философ Жулиен Бенда, автора на “Предателството на интелектуалците” – една книга и едно заглавие, превърнало се в кратката формула на отдръпването от активната политика.

За източноевропееца обаче най-интересна безспорно е главата, в която Лепенис показва продуктивното развитие на противопоставянето между култура и политика, проявило се в Източна Европа. В продължение на десетилетия културните елити там бяха в опозиция на комунистическата власт, доколкото достъпът до нея бе възможен само с цената на независимостта им. “Човек би трябвало да се върне чак до аферата Драйфус - описва Лепенис брожението, обхванало през 1989 целия континент, - за да открие политическа атмосфера, в която интелектуалците упражняваха подобно обществено въздействие, както Дьорд Конрад и Вацлав Хавел, Бронислав Геремек и Адам Михник, Милан Кундера, Чеслав Милош и други.” Културата удържа победа над властта, новият герой беше the man of letters, интелектуалецът. Докато първата половина на 20 в. стана свидетел на възхода и падението на интелектуалеца, краят на века – продължава авторът - изживя реабилитацията на интелектуалеца, героичното му завръщане на политическата сцена.

Но и тази победа изглежда остана само епизод: “Героите станаха политици и започна обичайното битовизиране на харизмата.” С разрастването на ЕС на Изток опозицията политика - култура изглежда загуби окончателно експлозивния си характер. Но кой знае! Лепенис цитира едно словесно препъване на бившия американски вицепрезидент Дан Куейл, което може би отразява действителността по-точно от всякакви експертни мнения. “Последните развития в Източна Европа са необратими” – казал Куейл и добавил: “Но това може да се промени всеки момент.”

Wolf Lepenies, Kultur und Politik. Hanser 2006

stojan.gjaurov@dw-world.de