1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: Науката е слънце

В днешното издание на нашата рубрика Стоян Гяуров представя книгата “Силата на знанието”:

default

Българинът го е казал точно и красиво: “Науката е слънце”. Днес е трудно да си представим, че е имало време, когато това слънце не е огрявало душите, български и прочие. Ще минат обаче хилядолетия докато тази истина стане общодостъпна и по този начин двигател на общественото развитие. Възникването на модерното общество на знанието и науката е сравнително ново явление, на чието развитие от средата на 15 в., началото на Новото време, до първата му кулминация към 20-те години на 19 в. са посветени статиите, събрани в обемистия том “Силата на знанието” под редакцията на историка Рихард ван Дюлмен и философката Сина Раушенбах.

Всепроникващото въздействие на слънцето на знанието се забавя главно поради това, че знанието не винаги е било еднакво. Новото време е ново и с това, че именно тогава се появява онзи нов вид знание, чиято определяща характеристика е стремежът към знание само за себе си - независимо от религиозната вяра и църковните догми, - което едновременно реагира и въздейства на разместванията в политическите и обществените пластове. В тази светлина пораждането и утвърждаването на обществото на знанието е част от процеса на конкретно-историческо разгръщане на Веберовата формула за “размагьосването на света”.

В началото стои ренесансовият хуманизъм, с характерния акцент върху човешката личност и стремежа към секуларизация на знанието. Реформацията открива перспективи за повишен обществен престиж на знанието и за еманципация на учените от християнския мироглед. Градове-републики и княжества се превръщат в центрове на научна дейност и акумулиране на знания. Тази тенденция се засилва особено през епохата на абсолютизма, с началото на бюрократизацията и възникването на светска образователна система. Постепенно природата, а това означава разумът, влиза в конкуренция с вярата като мерило за истината. Кулминацията е достигната в рационализма на Просвещението, чиято най-важна черта в дадения контекст е невижданото популяризиране и демократизиране на знанието, както и очертаващият се вече натиск за практическа полза от науката. Така към 1820 г. вече се е оформила една повече или по-малко затворена научна система с отделни дисциплини и учени-специалисти, вирееща в един радикално нов обществен климат, в който религията е сведена до личен въпрос. Това е новият буржоазен свят, а “силата на знанието е неговата програма”.

В близо трийсетте статии на този масивен, разкошно илюстриран том, написани от специалисти от различни профили, изпъкват основните фасети в културната история на знанието. Както при всяка панорама, релефът не навсякъде е еднакъв, но евентуални възражения са оправдани най-много по някои от акцентите, не и по съдържанието на отделните текстове. Смятам например, че великолепната сама по себе си студия за Николай Кузански, откриваща сборника, стои малко встрани от редакторския замисъл. В същото време липсва отделна статия за Айзак Нютън, гения, който учи, че “книгата на природата е написана на езика на математиката”, а в същото време и до края на живота си не спира да се занимава с алхимия и окултизъм, и който както никой друг олицетворява родилните мъки, съпътстващи зараждането на модерното общество на знанието.

van Dülmen/Rauschenbach (Hrsg.), Macht des Wissens; Böhlau