1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: Културната империя на Калуст Гулбенкян

Не е необходимо човек обезателно да се задълбочи в историческата литература, за да добие представа за усуканите пътища на световната история. Понякога е достатъчна и биографията на един-единствен човек.

Армения и Англия, Турция и Франция, Втората световна война и иракският петрол, режимът на Виши и Португалия, ар нуво, египетски монети и модерен балет, възстановяването на Вавилон, черквата Св. Саркис в Лондон и една библиотека в Йерусалим, добра воля и много пари. Всичко това носи неговото име или е свързано с него: Калуст Гулбенкян.

Може би най-богатият човек на своето време, Гулбенкян обича дискретността. Вероятно затова прекарва последните години от живота си в Португалия - страната, която му осигурява търсеното от него спокойствие и която му дължи безкрайно много: богатия културен живот на една бедна държава с велико минало. Изолираността на Португалия не е главната, но е съществена причина, поради която роденият в Турция арменец с английски паспорт и френски стил на живот в началото на 40-те години, в разгара на войната, се премества в Лисабон, където закупува и обновява стария хотел "Авиз", настанява се в него и умира там през 1955. Основната част от огромното си богатство той оставя на музея Гулбенкян и Фондацията Гулбенкян, чийто бюджет днес надхвърля един милиард евро.

Гулбенкян е създател на най-разностранната колекция на изкуството в света и е направил толкова много за културния живот на Португалия, че на този фон държавните усилия в това поле изглеждат съвсем анемични. Затова, ако поради вездесъщото й присъствие, някой окачестви Фондацията Калуст Гулбенкян като португалското министерство на културата, той няма да сбърка много. През 1956, когато по волята на Гулбенкян се ражда неговата фондация, в Португалия няма такова министерство. Без фондацията вероятно до ден-днешен в страната нямаше да има превъзходна концертна зала със собствен оркестър на международно равнище, с хор и танцов състав, нямаше да има редовно фестивали с класическа и нова музика, национална мрежа от обществени библиотеки, нито толкова много стипендии за наука и педагогика - все инициативи на фондацията. И то не само в Португалия, но и в много други страни от Бразилия до Малта, от Индонезия до Иран и, естествено, до Армения. За тези цели през 2002 са били отпуснати далеч над 100 милиона евро.

Кой знае дали някои културни дейци в Англия или Франция не съжаляват тайничко за неумолимата позиция на своите някогашни политици, които отблъскват богатия и щедър ценител на изкуствата. Гулбенкян, който е британски гражданин от 1902 и е живял дълго време в Париж, е проявявал симпатии към режима на Виши, колабориращ с нацистка Германия. Това е може би единственото тъмно петно в биографията му, в която се отразява противоречивата история на миналия век.

Гулбенкян развива явно отрано усет за печелившата комбинация от изкуство и пари. Роден през 1869 в Истанбул, в семейство на богати арменски търговци, младият Гулбенкян завършва инженерство в Лондон и веднага след това предприема експедиция до петролните полета на Баку. Той публикува една научна книга за залежите и използването на петрола в черноморския регион, която привлича вниманието на министъра на икономиката на Османската империя. В резултат на това му е възложено да проучи петролните залежи в империята и по-специално в Месопотамия. Днес може би не е вече толкова лесно да се оцени пионерския характер на постижението на Гулбенкян. По същество обаче именно Гулбенкян е човекът, който в края на 19 в. насочва общественото внимание към най-големите петролни залежи в света и съдейства за вливането на международни капитали в Близкия Изток.

Оттам нататък Гулбенкян играе ключова роля в международния финансов свят и петролния бизнес. Той стои зад структурата, която придобива в крайна сметка каймакът на петролната индустрия: Бритиш петролеум, Шел, Компани Франсез де Петрол и едно дружество, от което по-късно се раждат Стандард Оил и Сокони Мобил Оил. Заедно тези концерни притежават деветдесет и пет процента от акциите. Останалите пет процент прибира Гулбенкян - една практика, към която той се придържа през целия си живот, и която му спечелва прозвището "Мистър Пет процента".

От това време, към края на 20-те години, води началото си и неговата пространна дейност като колекционер, който се позовава повече на собствения си вкус, отколкото на името или цената на произведенията. Светът за пръв път добива представа за неговата изумителна колекция, когато през 30-те години част от нея е показана в Националната галерия в Лондон. Днес основният фонд на музея Гулбенкян в Лисабон, построен през 1969, се състои от над шест хиляди обекта: от египетски скулптури до френски мебели, от ориенталска керамика до ръкописи, от сирийско стъкло до великолепните ар-нуво-бижута на Рене Лалик, от гръцки монети до картини на Ван Дайк, Рембрандт, Дега, Моне.

Но това което посетителят вижда в музея, макар и достатъчно впечатляващо, е само върхът на културната, научната и обществената дейност на фондацията. Шейсет процента от бюджета отиват за заплатите на шестстотинте служители; четирийсет процента са предназначени за стипендии и собствени инициативи, половината от които отиват в сферата на културата, а другата половина за образование, филантропия и естествени науки - един необикновен ключ за разпределение, който заслужава да намери последователи в света.

Калуст Гулбенкян, както пише през 1950 списание "Лайф", е имал изглежда три цели, в които е постигнал огромен успех: да се сдобие с голямо богатство, да го запази и увеличи. Изкуството, което той събира и което съставлява днес най-забележителната част от неговото състояние и неговия ангажимент, бива приживе ревниво пазено от него. Във всеки случай малцина са били онези, които са могли да влезат в къщата му и да зърнат произведенията на изкуството. В това отношение Гулбенкян си остава ориенталец. Неговата къща е неговият дом, личен и в известен смисъл свещен. На въпроса, защо не изложи колекцията си пред обществеността, той обичал да отговаря: "Да не съм луд да каня чужди хора в харема си!" Но на въпроса за естетиката му, той отговаря като Шекспир: "Няма облага там, където няма усет за наслада".