1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Апострофи: Кой отговаря за справедливостта?

"Справедливост" е основно понятие в дебата по реформирането на държавата на благосъстоянието. Известният германски социолог Волфганг Софски подлага това понятие на прецизен анализ и обяснява защо социалната държава не може да се основава върху справедливостта: Нищо не разгневява хората така, както несправедливостта. Гняв и възмущение помътнява погледа им когато се почувстват оскърбени, презряни или предадени. Една погрешна присъда, едно произволно данъчно повишение - и недоволството експлодира. Поводите са безбройни, а тъй като нуждите ни също могат да растат безкрай, то и разочарованията са също безпределни. В западните държави на благосъстоянието "несправедливостта" често е боен зов в конфликта около разпределението на благата. Във времената на финансови кризи, структурна безработица и бързо застаряване, обществото се разделя на печелещи и губещи. Мнозина искат справедливост, а имат предвид подсигуряване от страна на държавата. Само че нито чувството за ощетеност, нито шумното му разгласяване означават, че действително е налице несправедливост. Вярно е и обратното: принципното заклеймяване на оплакванията в несправедливост като проява на завист много често цели да прикрие реалната липса на обществена правда. Това че властта, собствеността и житейските възможности не са разпределени по равно е заложено в структурата на капитализма. Впрочем недоволство предизвикват и неволите на ежедневието. Алчността на хората и институциите почти не знае граници. Един среден човек би трябвало да работи стотици години, за да се сдобие с пенсия като на един посредствен министър. На хаоса от лични претенции и политически лозунги може да се противодейства само с ясни думи. Справедливост съществува тогава, когато всеки иска само това, което му се полага, и когато получи това, на което има право. То може да е много малко - по-малко от онова, от което се нуждае, и по-малко от онова, което иска. Правата не се основават на нуждите ни, а на заслугите и постиженията ни. Бедността не задължава да се изплати дълга на бедняка, а подтиква към благотворителност. Оказването на спешна помощ не е въпрос на справедливост, а на солидарност. За братство човек може да моли, докато за правата си той трябва да претендира. Човек може да се възмущава от неправдата, докато от липсващата помощ може да бъде само разочарован. Справедливостта повелява еднаква отплата за еднаква заслуга. Солидарността обаче означава: "Един за всички и всички за един". Тя повелява хората да си помагат когато изпаднат в беда. Справедливостта води началото си не от разпределението или пък преразпределението на благата, а от социалния обмен. Нейният принцип е социалната отплата: всички открити сметки трябва да се плащат. За престъплението си престъпникът получава заслуженото наказание; за еднакъв труд всеки получава еднакво заплащане. Не държавата, а обществото е източникът на справедливостта. Държавата служи в най-добрия случай за защитник на правата на гражданите, но не и за пазител на справедливостта, камо ли пък на солидарността. Съвременната социална държава заличи границите между справедливост и солидарност. Социалната помощ бе въздигната в право, нуждата в правно основание. След одържавяването на братството, мнозина смятат за неправда онова, което в действителност е липса на солидарност. Една медицинска застраховка според принципа на равнопоставеността е честна, но не солидарна, ако вноската не се определя според дохода. Справедливостта винаги излиза по-евтино от любовта към ближния. Услугата винаги се предшества от предплата. Братството обаче дава нещо срещу нищо. Принципът на социалната отплата обосновава и дълга на компенсационната справедливост. В течение на живота си хората са веднъж нуждаещи се, а после оказващи помощ на нуждаещите се. Всеки човек започва живота си в пълна безпомощност - а мнозина си отиват от света в подобно състояние. Както родителите дължат помощ на децата си докато пораснат, така и децата би трябвало да окажат ответна помощ, когато родителите им станат немощни. Ако някога стане действителност, справедливото общество би било един студен свят. Присъдите трябва да се произнасят без оглед на личността. Човекът трябва да бъде третиран не според способностите или нуждите, а според делата му. Само че доста хора не могат да се справят: те могат да съществуват само ако получават помощта, от която се нуждаят. Затова във всяко общество, освен справедливостта, трябва да са в сила и други принципи на обществения морал. Добротата и благотворителността не питат какво е дал изпадналият в нужда. Гладният не трябва да се обяснява или да доказва, за да получи храна и подслон. Подпомагането на бедните може да стане само за сметка на богатите. От братството са облагодетелствани винаги най-уязвимите. Само че колкото по-развито е обществото на благосъстоянието, толкова повече отслабва стимулът за филантропия и социален ангажимент. Средата на егоистите също е продукт на одържавените социални грижи. А местата на ежедневна солидарност остават почти незабелязани: семейството и съседите, различните сдружения с милиони безвъзмездни сътрудници - и разбира се приятелството, онова приятелство, което не свършва когато стане дума за пари.