1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Апострофи: Кой е виновен за смъртта на Исус?

Филмът на Мел Гибсън "Страстите Христови" отново разпали дискусиите по така стария въпрос: кой е виновен за смъртта на Исус? Германският историк Александър Демандт, автор на излязлата наскоро и на български книга "Невинни ръце. Понтий Пилат в историята", хвърля светлина върху събитията, разиграли се преди близо 2000 години: "Исус като историческа личност не е съществувал никога." Така, в своята "История на изследванията върху живота на Исус" (1906), Алберт Швайцер резюмира тезата на хегелианеца Бруно Бауер от 1840. Последният се опитва да покаже, че библейският Исус бил фиктивна конструкция, създадена според старозаветния образ на месията. Със своята критика Бауер не е нито единственият, нито първият. Най-видният скептик е Наполеон, който през 1808 прошепва във Ваймар на поета Виланд съмненията си в историчността на Исус. Неговите съмнения не хващат корен. И с право. Че Исус е живял е видно от това, че е умрял - за което имаме свидетелството на Тацит, най-големия римски историк. Във връзка с преследванията на християните в Рим от Нерон през 64, той пише в "Анали", че основател на онази секта бил "Христос, който беше екзекутиран от прокуратора Понтий Пилат по времето на Тиберий". Тацит, който пише в началото на 2 в.сл.Хр., може да е почерпил сведенията си за християните в Рим косвено от самите тях, но той не е свидетел, независим от библейската традиция. Все пак той не вижда причина за съмнение в екзекуцията на Исус - каквато причина не забелязваме и ние. Евангелията са съхранили сведения, които могат да бъдат доказани, така че ядрото на станалото е несъмнено исторично. Това се отнася на първо място за личността на римския наместник. Още преди Тацит, двамата еврейски автори, пишещи на гръцки, Филон от Александрия и Йосиф Флавий информират за Понтий Пилат, управлявал в Палестина между 26 и 37. Запазени са монети, сечени от него, а в 1961 бе намерен един фрагментарен надпис от Кесария, носещ неговото име. Съществуват извънбиблейски свидетелства и за ръководните личности от еврейска страна: Каяфа, Ана, Йосиф от Ариматея, Симон от Кирена и "Яков, братът на Исус, така наречения Христос" - четем у Йосиф, чието свидетелство за кръстната смърт обаче се смята за християнска добавка. Исторична е цялостната обстановка около процеса, но само по отношение на отделните елементи; тяхната комбинация и интерпретация показва наличието на литературни и теологически влияния. Евангелията са биографии на Исус, описващи неговия живот и учение. Тъй като са били писани дълго след смъртта му, финалът е по-достоверен от началото. Страстите Христови са били изживени от много хора, докато преданията за неговото рождение и детство носят отпечатъка на месианските легенди. Най-старият разказ за Страстите, онзи на Марк, е от времето малко след разрушаването на Йерусалим през 70 г.сл.Хр.; на него се позовават Матей и Лука, които пишат към края на 1 век, но които включват и допълнителна информация, докато най-младият от евангелистите, Йоан, използва собствени източници. Описанието на процеса срещу Исус постоянно се доизпипва, достигайки върха на драматизма у Йоан. Положението на евреите в Палестина през първите десетилетия на римското господство е фонът, на който се развиват събитията. Римското господство е било направо жадувано от враговете на Ирод Велики, но страната е в състояние на религиозен кипеж и борби между конкуриращи се верски направления. По принцип монотеизмът, опиращ се на откровение, е нетолерантен. От Новия завет познаваме фарисеите, садукеите, зилотите и учениците на Йоан Кръстител. Други източници съобщават за есеите, кумранската общност, терапевтите и почитащите небето. Освен това се срещат няколко месиански движения, някои ръководени от харизматични личности - "разбойнически царе", както ги нарича Йосиф, - всяко от които иска по един или друг начин да спаси народа на Израил. Тъй като празнуването на Пасха, на което хиляди вярващи се стичат в Храма, неведнъж е ставало повод за религиозно вдъхновени вълнения, не е чудно, че Пилат идва за празника от Кесария в Йерусалим и, разположил се в преториума, някогашния дворец на Ирод, раздава правосъдие. Тук става срещата му с Исус. Според хронологията на Йоан последният идва за трети път от Галилея в Йерусалим и бива посрещнат като цар. Той държи проповед в двора на Храма, която се приема възторжено от народа. Това че катурва масите на менячите на пари трябва да е възмутило първосвещениците. Исус им се явява като подстрекател, дори бунтар. На 7 април 30 той умира на кръста. Отдавна се спори по въпроса, кой е "виновен" за това, дали римляните или евреите. И едните, и другите хвърлят вината изцяло върху Исус. Който допуска да бъде величан като "христос", тоест като месия, заслужава смърт според юдейското право, а който си присвоява царската титла, извършва според римското право престъпление срещу личността на императора и също подлежи на смъртно наказание. Делото срещу Исус не е редовен наказателен процес, който изисква присъствието на защитник, а полицейска мярка срещу един човек, признал извършването на върховно престъпление срещу държавата. Смъртната присъда на Исус не е съдебно убийство. Ако Пилат не беше по онова време в Йерусалим, Исус вероятно щеше да бъде убит с камъни, както става по-късно, незаконно, със Стефан и Яков в отсъствието на наместника. В случая обаче нему се полага да произнесе присъдата. Табелката, поставена на кръста, обявява престъплението: Jesus Nazarenus Rex Iudaeorum (Исус от Назарет цар на юдеите). Много са очевидците на кръстната смърт, тъй че свидетелството на евангелистите за това е по-достоверно, отколкото за репликите, които са се разменили в "съдния дом". Спорна е ролята на народните маси, които на Връбница са викали "Осанна!", а на Разпети петък крещят "Разпни го!". Несъмнено решението на Пилат не е било повлияно от настроението на тълпата. Макар, че това не е немислимо. Защото разочарованието от факта, че Исус не е прогонил римляните, с помощта на дванайсет легиона ангели, е не само мотивът за предателството на Юда, но би могло да бъде обяснение и за обрата в общественото мнение. Известни са случаи на масови демонстрации на евреите пред римските власти, също и пред Пилат. Всичко това не променя обаче факта, че Пилат е човекът, който постановява екзекуцията. Затова формулировката на Тацит "екзекутиран ОТ Пилат" е по-точна от съдържащото се в символа на вярата на всички християнски вероизповедания "разпнат на кръст ПРИ Пилат". Съмнително е дали Пилат наистина е могъл да види в Исус един разбойнически цар. Двата меча в Гетсиманската градина не са били никаква заплаха за римските легиони! Присъдата на Пилат е по-скоро услуга спрямо първосвещениците, за които Исус е повод за безпокойство. В името на реда и законността, римляните винаги са гледали да бъдат добре с първенците в провинциите - и Пилат не прави изключение в това отношение. Когато през есента на 36 Вителий, легатът на Сирия, изпраща Пилат в Рим, за да отговаря за касапницата при планината Гаризим, той отстранява същевременно и Каяфа от първосвещеническия пост. Явно последният също е бил замесен в бруталната акция срещу самаряните, чието оплакване предизвиква падането на римския наместник. Пилат и Каяфа си взаимодействат и в процеса на Исус. Никой не възразява срещу осъждането на последния. Евентуално възражение би било обречено на неуспех, тъй като разпъването на кръст на Исус е само една от хиляди други подобни екзекуции - една дреболия. Неговата кръстна смърт придобива световно-историческо значение едва вследствие на мисията на ап. Павел. Също като Павел, и евангелистите търсят modus vivendi с римляните. Затова те гледат на последните по-положително, отколкото юдейските зилоти, които, начело с един месиански водач, през 66 отново се надигат срещу Рим. Ако не бяха те, Йерусалим и Храмът щяха да оцелеят.