1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: За Моцарт, херметизма и "местата на паметта"

Стоян Гяуров представя няколко нови заглавия от есенната програма на германските издателства, откроили се на току-що завършилия Франкфуртски панаир на книгата:

Волфганг Амаде Моцарт

Волфганг Амаде Моцарт

2006 е годината на Моцарт – но с един малък недостатък: началото почти се застъпва с края й на 27 януари, когато се навършват 250 години от рождението на композитора. За книгоиздателствата това не е проблем: за тях годината на Моцарт е вече в разгара си - факт набиващ се на очи от красещите витрините на книжарниците поне дузина сериозни изследвания върху живота и творчеството на гения от Залцбург. Всичките са на много високо равнище, но истинските събития са две: нашумелият труд на американския автор Мейнард Соломон, демистифициращ биографията на Моцарт, и една монография, анализираща “Вълшебната флейта” като “опера и мистерия”, както гласи подзаглавието й. Автор на втората книга е египтологът Ян Асман. Какво може да ни каже един египтолог за “Вълшебната флейта”? Оказва се - много.

Не един и двама, включително и онези познаващи операта, смятат, че действието на “Вълшебната флейта” се развива в Египет. Това не е вярно, показва Асман, но това заблуждение отразява вярно културно-историческия фон на времето, в което е била създадена операта: влиянието на “египетските мистерии” върху масонството от епохата на Просвещението и неизбежно върху масона Моцарт, който инсценира своята творба като един достъпен за всички ритуал на мистична инициация, ритуал, в който – несъзнателно - участва и днес всеки зрител на операта.

Ритуалната структура на “Вълшебната флейта” – това е главното прозрение на Асман. Той обаче го релативира, отбелязвайки, че проникването в масонските мистерийни занимания улеснява наистина разбирането на творбата, но има много малко общо със съвременната й рецепция. “Огромният успех на операта се дължи и на това, че тя не се разтваря изцяло в концепцията на масонските ложи” – пише Асман. Затова Моцарт и Шиканедер, либретистът му, не я кръщават “Египетските тайни”. Според Асман, който категорично отстоява органичната връзка между партитура и либрето, на първо място стоят музиката и любовта, двата централни елемента на действието, които принадлежат не към същността на мистерийния ритуал, а на операта. Тъкмо любовната тема придава дълбочина на ритуала на посвещението; мистерийното действие е рамката, в която се вписват човешките емоции.

Интерпретацията на Асман, включваща и паралелен анализ на партитурата, допринася много за осветляването на “Вълшебната флейта”. Но на един учен, навлязъл така дълбоко в това произведение, можем да повярваме, когато заключава, че тази опера “няма нито предшественици, нито приемници, оставайки си една от големите загадки на нашата култура”.

*

Херметизмът спада към подмолните течения на европейската култура, а неговият легендарен основоположник, Хермес Трисмегист, “Трижди великият Хермес”, е една от онези тайнствени фигури, бродещи по границата между мит и история. Когато се каже “херметизъм” автоматично се прави връзка с Corpus Hermeticum, най-известния сборник с херметически текстове, и преоткриването му през Ренесанса. Главното достойнство на книгата на Флориан Ебелинг “Тайната на Хермес Трисмегист” е, че опровергава по най-убедителен начин тази упорито загнездила се както в популярното, така и в академичното съзнание едностранчива представа.

Ебелинг разграничава две течения: едното, базиращо се на Corpus Hermeticum, е центрирано в Италия и захранва предимно философските и теологическите дебати; другото има за настолна книга Tabula Smaragdina, съдържаща “заветите” на Хермес Трисмегист, а неговото поле на разпространение е северно от Алпите. Това второ направление има най-вече практическо развитие в сферата на алхимията, а негов главен представител е Парацелс. Авторът фокусира изследването си тъкмо върху северното разклонение на херметизма – само по себе си нещо ново в една история на това явление. Той решава и един друг методологически проблем, като зачислява към херметиката, тоест към херметическата литература, само онези текстове, които се позовават пряко на Хермес, и пренебрегва останалите, които се водят за херметически главно по тематични съображения.

Ебелинг довежда разказа си чак до наши дни, като съвсем правилно отказва да се занимава със съвременната езотерическа мъглявина, носеща фирмата на херметизма. Той се ограничава само до няколко примера от Италия, показващи впрочем, че културно-философската традиция на херметизма, положена там от Марсилио Фичино и неговия превод на Corpus Hermeticum, все още е жива: това са кръгът от поети около Джузепе Унгарети, известни като “херметиците”, верският херметизъм на граф Евола и опитът на Умберто Еко за систематическо вникване в наследството на Хермес Трисмегист.

*

В съзнанието на чужденеца представата за Неапол е маркирана от няколко непоклатими понятия – слънце, мафия, футбол, белканто и може би Везувий. Който иска да надникне зад фасадата от клишета (които не са обезателно неверни) би трябвало да се ориентира към “Неапол. Биографията на един град”. Авторът на книгата Дитер Рихтер изобщо не се спира на популярните нагледи за италианския град, нито на обичайните туристически маршрути; той разказва историята на града така ясно и убедително, че читателят сам разбира как е могло да се стигне до изкристализирането на споменатите клишета. Рихтер пресъздава особената културно-историческа физиономия на този забележителен град, оформена от началото му като гръцка колония през 5 в. пр. Хр. (Neapolis, “новият град”), от столетията под испанско, френско и австрийско владичество, от самочувствието му на европейска метрополия през 17 и 18 век, последвано от изпадането му просто до туристически обект в сянката на Медзоджорно, бедната южна Италия.

Неапол обаче не е музей, каквито са, да кажем, Флоренция или Сиена. “Всичко, което човек вижда там е жива част от града, нещо, което се използва, потребява, а и похабява.” Градският пейзаж е живата памет на този град, която нейните жители не са в състояние да съхраняват; Неапол, това са “норманите, династиите Щауфер и Анжу, готиката и барокът, огромните постройки на Бурбоните, Рисорджиментото и постепенното обезличаване на града, който е твърде голям, за да изчезне, и твърде окаян, за да не се превръща периодически в един безнадежден проект”.

Неапол винаги е живял с чужденците – и те продължават да се връщат там. На чуждестранната диаспора Рихтер посвещава една особено интересна глава, от която научаваме за необичайно големия принос специално на немци и англичани за индустрията, социалните и научните институти в града. Навсякъде по света гробищата за чужденци са свидетелство за космополитния характер на един град. В Неапол има две, а в околностите му – още няколко. Най-красивото е на остров Капри, пред портите на Неапол, където освен прочути люде са погребани злополучни туристи, самоубийци, свободомислещи и ексцентрици или еврейски емигранти от нацистка Германия – хора от 21 нации и от десет различни вероизповедания. “Не случайно идеята за помирението е дала своите най-ранни и най-красиви цветове тъкмо в диаспората” – отбелязва Дитер Рихтер, и в това се съдържа част от обяснението за магията на Неапол.

*

Казва ли ви нещо понятието “места на паметта”? Най-вероятно не. Според дефиницията това са “кристализационните точки на колективната памет и идентичност, белязани от извънредно висока символична и емоционална наситеност, и променящи се в съответствие с начина, по който се променя тяхното възприятие, употреба и съхранение”. Авторът на тази дефиниция е френският историк Пиер Нора, бащата на един грандиозен проект, представящ историята на Франция по един необичаен начин – като символна реалност, съществуваща в начина, по който историята се възприема и живее в съзнанието на французите. От инициативата на Нора, обединила каймака на френската историческа наука, между 1984 и -92 се ражда поредицата “Места на паметта” – 133 есета в седем тома с общо 5700 страници. Току-що излезлият сега немски превод съдържа само 16 от “френските места на паметта”, което е понятно предвид обема на оригинала.

Целта на амбициозното от всяка гледна точка – включително и издателска – начинание на Пиер Нора е да се покаже как би могла да изглежда историята, ако човек се отърси от традиционния подход да се разбере “как е било”, подход изхождащ от идеята, че миналото е нещо фиксирано, при все че винаги се тълкува по новому. Нора взима за обект на своя проект тъкмо това неизбежно и винаги променящо се тълкуване на миналото, защото долавя неговото значение: то именно, историзирането на историческите събития и теми, а не самите “факти”, е онова, което структурира нашата памет и идентичност. Така на преден план излиза тази промяна в акцента на историческата работа, която се превръща в същинския предмет на анализа, а понятието “място на паметта” придобива тежестта на историческа категория.

Дори само погледът върху тематичното многообразие на поредицата показва, че тук се пише нов вид история, на фона на чиято разкрепостена широта класическата историография, концентрирана върху събития и личности, изглежда някак си тясна и недостатъчна. Работата се подразделя на три големи дяла, озаглавени “Републиката”, “Нацията” и “Франциите”, в множествено число. Подборът на есетата за немското издание дава добра представа за същността на цялото: “свобода, равенство и братство”, Айфеловата кула, Марсилезата, голисти и комунисти, земята, Жана Д Арк, “В търсене на изгубеното време” - и дори Тур дьо Франс.

“Авантюрата”, по думите на самия Нора, наречена “места на паметта”, се оказа един успешен пробив, откриващ нов простор пред историческата наука. Във Франция този успех се изразява в продадените близо 100 хиляди екземпляра, във включването на израза lieu de mémoire, място на паметта, в Petit Robert, стандартния речник на френския език. От Франция проектът “места на паметта” тръгна по света; аналогични национални публикации има вече в Италия, Холандия, Дания, Австрия, Германия. Как ли би изглеждала топологията на българската колективна памет?

Jan Assmann, Die Zauberflöte. Hanser

Florian Ebeling, Das Geheimnis des Hermes Trismegistos. Beck

Dieter Richter, Neapel. Wagenbach

Pierre Nora, Les lieux de mémoire. Gallimard