1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: Житейските предимства на модернизацията

Стоян Гяуров представя книгите “Нации и национализъм” от Ерик Хобсбом и “Плюсовете на модернизацията” от Херман Любе:

default

Почти няма нация, която да не претендира, че нейната история се губи във вековете. В действителност модерното понятие “нация” е нещо съвсем ново (корените му би трябвало да се търсят във века на Просвещението), а повечето съвременни нации водят началото си едва от 19 в. В какво се състои притеглянето на мъглявината, наречена “нация”? На този въпрос са търсили отговор мнозина умни хора, един от тях е английският историк Ерик Хобсбом. Неговото широко цитирано изследване “Нации и национализъм”, което излезе наскоро в актуализиран превод на немски, е сред най-меродавните по тази неподдаваща се на лесна дефиниция проблематика.

Хобсбом смята, че превръщането на един народ или голяма група от хора в нация е възможно при наличието на следните три условия: първо, народът трябва да се съедини с държава, така че нация и държава да станат идентични; второ, необходим е културен елит, като носител на националния литературен и официален език; и трето, тази формация трябва да докаже “завоевателния си потенциал”, което предпоставя известна големина.

Хобсбом казва, че тази дефиниция му е била подсказана от историята. Той подчертава, че като национални държави са се укрепили само онези нации, които са успели да надделеят над противниците си в борбите за територии и надмощие; тоест, формирането на нацията е една непрестанна борба за власт “навън и навътре”. Затова, напомня авторът, всички европейски национални държави през 19 в. и почти всички през 20 в. възникват в резултат от войни. Националната държава е продукт на модерната история, но в това отношение тя се вписва в една дълга традиция: държавата се ражда от войната и оцелява само ако е достатъчно силна да издържи изпитанието на войните.

Тази е по същество канавата, върху която Хобсбом разглежда проблема за нацията и национализма. Хобсбом подчертава изрично, че “националният въпрос” е един крайно спорен въпрос, и изобщо не се опитва да ни залъгва, че е успял да притъпи остротата му; не случайно той цитира многократно в различни варианти известната мисъл на Ернест Ренан: “Няма нация, която да не се опира на фалшифицирането на собствената си история”.

Критиката по адрес на модернизацията е стара колкото самата модернизация и до болка позната; освен това тя не е безпочвена. Възможна ли е и как би изглеждала тогава възхвалата на модернизацията? Утвърдителният отговор идва от известния германски философ Херман Любе, който той афишира още в заглавието на новата си книга - “Плюсовете на модернизацията”. Това е сборник от дузина есета, който поставя на тежко изпитание готовността на читателя да последва автора до дълбините на мисълта му без да изпуска хлъзгавата нишка на своенравния му език.

Онова, което Любе иска да ни каже, е, че модерността не може да бъде пълноценно осмислена, ако се разглежда единствено под отрицателен знак и като процес на загуби за човека. Нещо повече: Любе смята, че по-важни са противоположните тенденции. И той изброява: модерната култура не е краят на религиозното съзнание, а тъкмо тя създава онези условия на живот, разумен отговор на които предлага само религията. Колкото по-свободно, по-“модерно” живеем, толкова по-важен става моралът – защото моралът е котвата в океана от все по-необозримите ни възможности за действие. Динамиката на съвременния живот ни изтръгва от корените ни; толкова по-актуален става тогава интересът от съхранение на миналото - не случайно музеят е архитектурната емблема на нашето време, а невижданото по мащабите си изучаване и архивиране на историята е другият полюс на вайканията, че забравяме кои сме и откъде идваме. Зависимостта ни от знанията и компетенциите на специалисти и експерти расте. Това не задушава гражданската инициатива в либералното общество, а напротив дори укрепва демокрацията, защото “стимулира волята за автономна реакция и самоопределение на целите, за които се нуждаем от експертите”. Като пример за благотворното въздействие на модернизацията върху демократичните институции, Любе дава референдума, разгръщайки аргументирана пледоария за ползата от пряката демокрация и “мъдростта” на гражданската отговорност.

Херман Любе, който заедно с Одо Марквард и Роберт Шпеман е най-видният днес представител на философската школа на Йоахим Ритер, подчертава, че по степен на всепроникване западната цивилизация надминава всички други в историята: “Тя се оказа единствената, способна на неограничено глобално разпространение.” Основната предпоставка за този успех той свежда до “житейските предимства” на либералната система, тоест до способността й да асимилира шоковете на модернизацията. Като свидетел на актуалните спазми на ислямизма, страничният наблюдател лесно може да приеме тази гледна точка.

Eric Hobsbawm, Nationen und Nationalismus. (Campus)

Hermann Lübbe, Modernisierungsgewinner. (Fink)