1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: Бог в началото и в края

2005 е годината на Айнщайн - 100 години от формулирането на теорията на относителността и 50 години от смъртта на учения: какъв по-добър повод да се говори за Бог.

Айнщайн е бил не само голям учен, но и мъдрец, и сигурно не би видял противоречие в разговора за Бога като разговор за разума. В днешното ни предаване германският философ Роберт Шпееман обяснява защо е просто разумно да се вярва в Бог:

Думата "сътворение" не обозначава едно начално събитие в земната действителност, едно събитие, на което бихме могли да попаднем някой ден в хода на нашите изследвания. "Сътворение" означава, че целият вселенски процес и всяко най-малко събитие в него имат своята първопричина в една съзидателна воля, стояща извън този процес.

Че нещата стоят именно така, се твърди в един стар слух, слуха за Бога. Нуждата на човека да разбере действителността никога не е била напълно удовлетворена от това, което вижда. Лудвиг Витгенщайн, бащата на модерната аналитична философия, казва, че е суеверие от страна на модерния свят да вярва, че природните закони обясняват природните явления, защото в действителност те само описват структурни закономерности. Тези закономерности не обясняват нито това, което става, нито самите себе си. В тях няма нищо логически неопровержимо, както да кажем в законите на математиката, макар че те да могат да бъдат формулирани математически. Впрочем тъкмо за учените, както за Айнщайн да кажем, тази възможност за математическа формулировка винаги е била повод за удивление и признак за божествен произход. Според Кант фактът, че изобщо съществуват природни закони, е повод за безкрайно удивление. Това не се разбира от само себе си и не слага точка на търсенето на онова, което наистина се разбира от само себе си и което наричаме "Бог".

Но именно прогресът на модерните науки е една от главните причини за замирането на слуха за Бога. Това се дължи от една страна на извънредно бързото разрастване на сферата на постижимото, което ни дава едновременно опияняващото и заблуждаващо чувство за безкрайност; а от друга страна - на бясната скорост на промените в условията на живот. По този начин нашето внимание се приковава така силно във все новото постоянно пригаждане към отсамната действителност, че въпросът за причината и смисъла на света и ставащото, за онова, което е извън нашата платонова пещера, тоест отвъд нашия хоризонт, започва да ни се струва като въпрос, който не можем повече да си позволим. Само че това няма нищо общо с тезите на науката. Досега от науката не е бил приведен нито един сериозен аргумент против слуха за Бога - а само от така наречения научен мироглед, тоест от онова, което Витгенщайн нарича суеверието на Модерността.

Науката се занимава с изучаване на условията и предпоставките. Тя не пита, какво е това, а какви са условията за появата му. Тя поставя този въпрос, защото опознавайки условията ние се оказваме в състояние да влияем върху хода на нещата. Този тип наука се ръководи от стремежа към овладяване на природата. Да познаваме едно нещо означава, както пише Томас Хобс, "да знаем какво можем да направим с него, когато разполагаме с него".

Така нареченият научен мироглед или сциентизмът обаче смята, че ние сме разбрали какво представлява нещо, щом разберем как е възникнало то. Например: че сме разбрали кои сме ние, щом узнаем кои са нашите деди, че сме разбрали що е познание или болка, щом опознаем тяхната биологическа функция и еволюционни предимства и вникнем в мозъчно-физиологическите процеси, образуващи инфраструктурата на тези явления. Един малък пример за абсурдността на сциентисткия мироглед: припалването на це-фибрите в мозъка обяснява наистина механизма на болката, но не и това, що е болка.

Науката проучва условията. Но безусловното, тоест абсолютното, per definitionem не може да бъде срещнато в сферата на тези проучвания. А Бог е per definitionem безусловното, абсолютното. Когато казвам, че научният прогрес е изтласкал слуха за абсолютното нямам предвид, че науката е привела някакъв аргумент против този слух. Причината е по-скоро психологическа: научният прогрес има един така да се каже поразяващ ефект. Той фасцинира. Той създава впечатлението, че в крайна сметка науката може да обясни всичко, макар тази мисъл да е така абсурдна сякаш човек е участник в един филм и очаква филмът да обясни самия себе си, като по този начин направи излишен създателя си.

Не, алтернативата никога не може да бъде : научна обяснимост на света или вяра в Бога, а само: отказ от разбирането на света, резигнация на разума или вяра в Бога. В рамката на сциентизма рационализмът на Просвещението отдавна отстъпи на вярата в безсилието на човешкия разум, на вярата, че ние не сме това, за което се смятаме - разумни, свободни, самоопределени същества. Християнската вяра наистина никога не е смятала човека за така разумен и свободен, както е приемало Просвещението през 18 в. Но тя не го е смятала и за така неразумен и незрял, както приема днешният сциентизъм. Християнската вяра приписва на разума, на ratio, по-голям обхват, отколкото му приписва сциентизмът.

Ratio означава както разум, така и причина. Научният мироглед смята света, а по този начин и себе си за безпричинен и ирационален. Вярата в Бог е вяра в една първопричина на света, която сама по себе си не е безпричинна, тоест ирационална, а е "светлина", прозрачна за себе си и затова своя собствена причина.