1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

АПОСТРОФИ: Бесове

В своя труд “Културпесимизмът като политическа заплаха” големият американски историк Фриц Стърн портретира трима от духовните предшественици на нацизма. Times Literary Supplement поставя това произведение сред стоте най-влиятелни книги на следвоенната епоха:

default

“Всичко започва като мистика и завършва като политика.” Думите на френския писател Шарл Пеги, които Фриц Стърн е избрал за мото на своето изследване, маркират полюсите на културното разстройство, обхванало германското общество в по-новата му история: от мътилката от антипросветителски ресентименти и неопределен копнеж по миналото, през националистическите фантазии и утопии до кошмара на нацизма. Как можа да се стигне до Хитлер? Стърн, германски евреин, емигрирал като дете в Америка, избира един нов подход, за да даде отговор на този въпрос, който, както отбелязва, доминира изобщо работата му като историк. “При опита си да обяснят възхода на Хитлер историците отчитат наистина всички възможни факти, но не отдават дължимото на недоволството, което от много по-рано присъства повече или по-малко открито в културния живот на Германия и което впоследствие бива трансформирано в политическа енергия.” Патологията на критиката на културата – това е темата на изследването на Стърн, което е публикувано за пръв път през 1961 и днес се нарежда сред класиката на модерната историческа наука.

Американският историк пише духовната предистория на нацизма чрез анализа на идеите и влиянието на трима основни критици от близкото минало на модерна Германия: Паул де Лагард, Юлиус Лангбен и Артур Мьолер ван ден Брук. Днес е трудно да си представим огромния успех, на който от средата на 19 в. до 30-те години на миналия век се радват главните им произведения. “Германски записки” на Лагард, “Рембрандт като възпитател” на Лангбен и “Третият райх” на Мьолер, писания, които днес изглеждат по-скоро куриозни, отколкото опасни, завъртат главата на четящата публика, включително и на някои от най-бляскавите умове на Германия.

И тримата са идеалисти с големи интелектуални заложби, и тримата – особняци и нещастни като хора, Мьолер дори завършва живота си със самоубийство. “Лагард, Лангбен и Мьолер – самите те болни – са аналитиците на едно отчасти болно общество, и като такива играят в германската история важна роля, на която досега не е било обърнато полагаемото се внимание. Онова, което те пишат, се корени в собственото им страдание, затова психическият фактор в биографията им е извънредно важен за тяхното творчество.” Впрочем критиката им не е “изсмукана от пръстите”. И тримата напипват много прецизно слабите места в духовния живот на родината си - но: “Те са нещо повече от критици на културната криза на Германия: те са също нейни симптоми и жертви.”

Лагард е бил превъзходен ориенталист и историк на религията, който още в средата на 19 в. диагностицира упадък на германския духовен живот и морал, а по-късно е един от най-острите критици на Бисмарк. През 1890 Лангбен, доктор по изкуствознание, публикува анонимно една книга, която става невиждан бестселър. “Рембрандт като възпитател” не се поддава на никаква класификация – това е една “рапсодия на ирационалността”, която громи природонаучните тенденции в германската наука и обезличаването на изкуството и индивидуалността. Писателят Ван ден Брук, най-талантливият и най-плодотворният от тримата, издател на първото пълно събрание на съчиненията на Достоевски на немски, взема на прицел през първите десетилетия на новия век еснафщината и културната анемия на вилхелминска Германия. Заглавието на книгата му “Третият райх”, публикувана през 1922, дава на германската десница нейния основополагащ политически мит.

Онова, което Лагард, Лангбен и Мьолер мразят най-вече, е либерализмът. На пръв поглед това е странно, тъй като до края на нацизма тази обществено-политическа сила винаги е била на губещи позиции в Германия. Те се нахвърлят върху либерализма, защото виждат в него основанието на модерния свят, причината и олицетворението на злото. “В него се корени всичко онова, от което те се страхуват: буржоазията, манчестерството, материализма, парламентаризма, партиите. Нещо повече: те винят либерализма за онова, от което страдат като хора. Тяхното огорчение произлиза от самотата им; целият им копнеж е насочен към една нова вяра, един свят с непоклатими ценности, една нова национална религия, която да обедини немците.”

Предлаганите от тях реформи, по-точно утопични фантасмагории целят преодоляването на либералната система. Въпреки че тримата са индивидуалисти и категорични противници на държавата, те възлагат осъществяването на своите “обновителски” културно-естетски идеи именно на политиката. Та нима Хитлер, един провалил се артист, не е “германският Рембрандт”, за който бълнува Лангбен! Освен това Лагард и Лангбен са антисемити, въпреки че антисемитизмът не стои в центъра на мисленето на тримата автори, доминирано от народняшки копнежи и въжделения по един “фюрер”, който да сплоти нацията. Виденията им, пропити от естетизъм, мистицизъм и национализъм, кулминират в миража за една нова Германия, чиято мисия е да стане първа сила в света.

От тези съставки се ражда една идеология, “едновременно обвинение, програма и мистика”, която пък задава насоката за “политиката на културното отчаяние” - както гласи названието на книгата на Стърн в американския оригинал. Той подчертава, че Лагард, Лангбен и Мьолер се ръководят от възвишени, но напълно нереалистични мотиви: техният идеализъм е продукт на дълбоко изстраданото и широко разпространено неудовлетворение от онази Германия, в която живеят. Това им позволява да се изживяват като пророци на консервативната революция - и да бъдат възприемани като такива. Неудовлетворението не е присъщо само на германското общество, а разяжда цяла Европа: възторгът, с който всички се хвърлят в касапницата на Първата световна война, е оргазмът на един свят на прага на патологията. През 20-те години “Третият райх” на Мьолер впечатлява силно германската интелигенция. Томас Ман, който малко преди това сам е наричал Лагард Praeceptor Germaniae, “учителя на Германия”, е прогледнал и предупреждава сега против “сантименталната първобитност”, струяща от писанията на десните – напразно. Няколко години по-късно Хитлер ще обедини недоволните, захранени междувременно с мъглявите и убийствени идеали на народняшките идеолози.

Въпреки че консервативната революция е общоевропейско явление, тя прераства в решаваща духовна и политическа сила само в Германия. Защо? “Според мен тази специфична реакция спрямо модерността се корени в германското мислене и германското общество. . . В модерния свят едва ли е имало друг народ, който да е бил така отчужден от действителността, както германците в имперска Германия.” Крайно интересният въпрос, как се е стигнало до това отчуждение, не стои за съжаление в полезрението на Стърн.

Стабилността на демократичния ред в съвременна Германия се проявява и в това, че днес Паул де Лагард, Юлиус Лангбен и Мьолер ван ден Брук са имена, известни главно на специалистите. Но рефлексите на антимодернизма в света не са отслабнали; те просто мутират по форма и име. В една от бележките под линия Стърн е скрил любопитна подробност: още от 70-те години на 19 в. консервативните автори в имперска Германия бият тревога, че германската душа щяла да бъде проядена от “американизма”, под което те разбират “материализъм, техницизъм и масово общество”; дъгата на тази форма на културпесимизъм се затваря в наши дни от явлението, познато ни като антиамериканизъм.

Фриц Стърн е сериозен учен, доказал отдавна научната си лоялност. Затова никой не би могъл да го обвини в антиамериканизъм, когато може би с изненада установи, че в предговора към третото немскоезично издание на книгата си, излязло в началото на тази година по повод 80-ия му рожден ден, Стърн сочи с пръст съвременна Америка: “Изглежда че определен вид културпесимизъм е намерил днес убежище в САЩ. Значителна част от американското настояще се доминира от ‘culture wars’ или пък от една така наречена Kulturkampf. Също както навремето тримата критици, за които става дума в тази книга, воюват срещу либерализма, в днешна Америка това понятие е деградирано до обидна дума.” Несъмнено Стърн сгъстява боите, но нека не забравяме, че отегчението от демокрацията – доловимо вече и в България, - хленчът по “загубата на ценностите” и “обезсмислянето” на съществуването, и то на най-битово равнище, са торът за почвата, от която покълват бесовете на културната апокалиптика. В този смисъл неговото изследване си остава предупреждение с актуална дата.

Стоян Гяуров

Fritz Stern, Kulturpessimismus als politische Gefahr. Klett-Cotta

Fritz Stern, The Politics of Cultural Despair. University of California Press