1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

От света

Америка – Европа: първи партньори?

От Берлин не бе поискано много за стабилизирането на Ирак – да не говорим за военна помощ.

Кисинджър и Меркел

Кисинджър и Меркел

“Официално” в това отношение нищо няма да се промени и с идването на власт на правителството Меркел. Или пък Белият дом ще преоткрие Европа, отправяйки нови искания към Германия?

Това е постоянният припев например на американския Конгрес, където от край време са били привърженици на разпределението на бремето. На състоялата се във Вашингтон конференция под егидата на австрийския канцлер и Фондацията Бертелсман сенаторът Робърт Бенет предложи вариация на тази тема, заявявайки, че Ирак е ключът за положителни промени в Близкия Изток и в този смисъл голям шанс за атлантическото партньорство. На републиканеца Бенет естествено не са му убягнали от вниманието скептицизмът и враждебността, с които Европа се отнася към иракската политика на президента Буш. Затова неговият съвет към Буш бил съвсем “прост”: американският президент трябвало да постигне победа, защото европейците също искали да бъдат на страната на победителите.

Хенри Кисинджър, бившият американски външен министър и доайен на практиците и теоретиците на световната политика, дава сходен по същество съвет: той предупреждава, темата Ирак да не се премълчава или табуизира в атлантическия контекст. Ирак трябва да бъде достатъчно стабилизиран, за да се открие независима перспектива за развитието на целия регион: “А това не е задача само на САЩ” – подчерта Кисинджър, загатвайки, че европейците трябва да предложат нещо повече от критика по адрес на Буш.

Две неща направиха впечатление на тази конференция във Вашингтон. На първо място признанието от кръга на американската изпълнителна и законодателна власт, че Америка не е в състояние да се справи сама с големите задачи по установяването на ред в света. “Това може да стане само с общите усилия на атлантическата общност” – заяви сенаторът Бенет. Би било пълна ирония, ако този призив за глобална съотговорност остане нечут, просто защото ЕС изживява икономическа и идентичностна криза.

Другата точка засяга желанието, формулирано от австрийския канцлер Шюсел, за “изработване на общ дневен ред със специфични проекти”. Това желание е изпълнено сякаш с копнеж по старо-ново атлантическо партньорство. Същевременно обаче е неоспоримо, че географският фокус на Америка не се насочва отново към Европа. Стратегическите предизвикателства имат нов адрес. Америка гледа към Азия; Китай, Индия и разпространението на ядрените оръжия са основните понятия, а Тихият и Индийският океан маркират бъдещите координати на световната политика. Освен това Америка още дълги години ще остане прикована в Близкия Изток.

Въпросът е дали предвид тези дълбоки промени американците и европейците ще намерят сили и необходимата воля, за да бъдат “първи партньори” едни за други, при това с всички произтичащи оттук последствия. Това е въпрос от кардинално значение и за новото германско правителство на канцлера Меркел. Дали то ще съумее така да ситуира и укрепи Германия, че да бъде опровергана отрезвяващата преценка на американския политолог Уолтър Ръсъл Мийд: “Европа изобщо не може да бъде най-важният съюзник на Америка през 21 век, защото е твърде слаба, раздирана от противоречия и концентрирана в пъпа си”?