1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Агресия и несигурност в България

“13 вагона от влак, натоварен със скрап, са били откачени от локомотива и два от тях са ограбени от роми в Перник. В района на Цалева круша ромите се качили в движение и откачили 13 от 37те вагона, без машинистът да разбере.” Из новините на 24 часа Коментира Мирела Иванова

В започналото десетилетие на ромското приобщаване има много начини и форми ромите сами да намерят пътя към нас. Това се случва и в движение, и с хвърляне на камъни, и с джебчийство, и с партии. Ромите са много-много на брой и в предизборни времена всеки е петимен да се възползва от гласовете им. Това първо. Второ, отнякъде идват много-много пари по програми за интеграцията им в обществото и много-много тайнствено изчезват, потъват, стопяват се без да има каквото и да е реална полза по рашаването на проблема.

От самолет е видно, че конфигурацията на ромското малцинство повтаря модела на обществото ни, съществува един малоброен свръх богат свръхелит, който наобикаля с мерцедеси гетата и раздава кога кебапчета, кога обещания, но в същността си е напълно безразличен към окаяното състояние и страшната сиромашия на мургавите ни сънародници.

Докъде трябва да е доведен човек, за да рискува живота си и да се качи в движение на влак, от който да откачи 13 вагона – докъде сме доведени или докъде се доведохме, не зная кой е правилно поставеният въпрос? Защото имайки пред очите си ромските набези, грабежите, предизвикани от безсилие и отчаяние, си мисля и за ситуацията изобщо, за разплискалата се навсякъде агресия, за невротичните стресове на бедността, от които ни горят бушоните всекидневно, че и всекичасно – сякаш съществуваме, за да поддържаме и захранваме някаква страшна криминална хроника, която може и да звучи така: по шест наркодилъри са задържани всеки ден през миналата година, общо 2325 са регистрирани в полицията, 36 наркомани са починали от свръхдоза и т.н. За битовите престъпления не ни се отваря и дума, за самоубийствата на възрастни и млади, за ширналата се детска престъпност също. Мисълта ми е, че агресията на по-жилавите телом и духом, на по-необразованите, имам предвид не само ромите, е насочена навън, към всички ни, щем не щем, вписани сме в листа на потенциалните жертви. Пенсионерите са причакани още пред пощата в деня на получаване на пенсиите, ние пътуваме с градския транспорт или се движим пеша, вкопчени в багажа си и озъртащи се посред бял ден, сякаш сме обсадени. Ако сме с кола и случайно пък намерим място за паркиране, само след час общинските паяци вече са ни видели сметката. Рекетът и грабежът са отвсякъде, отгоре, отдолу, от държавата, от загубилите свяст чиновници, от загубилите страх и срам граждани, от съдилищата и най-тягостно е усещането, че никой от съставящите партийните и предизборни листи не го е еня за това, тъкмо за това, в което се превърна животът ни: 13 вагона скрап, откачени в движение от влака, без машинистът изобщо да разбере.