1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Автобиографията на А. Яковлев

"Няма друг човек в историята, който повече да е мразил Русия от Улянов-Ленин. Всичко до което се докосва, той превръща в мъртво поле, в едно огромно поле с човешки, социални и икономически гробове" - пише Александър Яковлев. Ако някой си мисли, че Сталин, а не Ленин е бил истинското чудовище на съветската власт, би трябвало да прочете Яковлев, според когото историята на социализма не съдържа по същество нищо ново, освен може би "още един виден психиатричен пациент ".

Никой руски политик не се е саморазправял досега така безпощадно със съветската система, както прави това 80-годишният вече Александър Яковлев, самият той в продължение на десетилетия член на червената номенклатура - като се започне от влизането му в ЦК на КПСС непосредствено след смъртта на Сталин през 1953 и се стигне до кариерата, която направи при Горбачов като "баща на гласността". Яковлев документира системата на терор, изградена от основателя на СССР, с документи, които съвсем до скоро са били строго секретни. Те показват, че броят на убитите и загиналите по политически причини в СССР варира между 20 и 25 милиона души.

Той самият, пише авторът не без патос, избрал "пътя на покаянието", откликвайки на една вътрешна необходимост, каквато повечето му сънародници все още не изпитвали. Затова той призовава руското общество най-сетне да се отърси от съветското си минало. Той поставя класическия руски въпрос "Кой е виновен?" и отговаря: "Ние самите сме виновни...Ние бяхме онези, които избиваха себеподобните си, които предаваха съседи и колеги, които разобличаваха и громяха идеологическите "гниди"...А днес най-безучастно гледаме как някои служби и медии величаят отново Сталин. Изобщо цари покъртително безразличие към всичко ставащо в Русия."

Впрочем след смъртта на Сталин не липсва прозрение в необходимостта от реформи. Яковлев разказва как през 1954 чул Хрушчов да казва в тесен кръг: "Когато навремето бях работник, нямаше още социализъм, но имаше картофи. Сега имаме социализъм, а няма картофи." Това става две години преди 20-я партиен конгрес, на който Хрушчов смело изнася на бял свят престъпленията на сталинизма - само че без да стигне до съответни реформистки мерки. Яковлев отбелязва, че не познава друг политик на 20 в., който да е бил с такова противоречиво и същевременно трагично раздвоено съзнание като Хрушчов. Авторът стига до сходна оценка за работата на Горбачов и Елцин, както и за собствената си роля, които той обяснява с една "историческа грешка". Яковлев пише: "На базата на съветската система, основаваща се в действителност на един вид държавен феодализъм, ние искахме да изградим демократичен социализъм, основаващ се на принципите на гражданското общество. Поради атрофия на съзнанието ние преценихме погрешно същинския характер на системата."

За Брежнев, съветския ръководител от периода на стагнацията, Яковлев пише първоначално речи, след което, обвинен в "либерализъм", загубва мястото си в ЦК и е изпратен като посланик в Канада. Той прекарва там десет години и се завръща явно просветлен. С идването на власт на Горбачов през март 1985, Яковлев става главният двигател на движението, добило историческа известност като "перестройка и гласност".

Горбачов? Яковлев не отрича сериозния му стремеж към реформи, но го описва като колеблив човек, комуто не може да се разчита, който не обърнал внимание на постъпващите сведения за подготовка на пуч, а се уловил на въдицата на реакционни елементи начело с тогавашния шеф на КГБ и водач на пучистите Крючков.
Елцин? Той отстоявал последователно своите реформистки позиции, но същевременно подложил крак на демократичните сили. А Путин? "Той се е затворил като буба, може би с някаква умисъл или просто такъв е характерът му? И неговата политика има нещо двулико" - подчертава Яковлев.

В края на извънредно богатите си на факти и прозрения мемоари Яковлев е повече от категоричен: той не вижда "нормално демократично бъдеще" за Русия, а "управляваща каста от държавни лакеи", целящи "отново да превърнат руснаците в послушно стадо". С една дума, както гласи неговият епилог: никакво просветление.