Ярост без адрес

Голяма е яростта по адрес на мениджърите, които се смятат за отговорни за международната икономическа криза. Но по странен начин протеста на обикновения гражданин е безпомощен - той свива юмрук в джоба си, няма и следа от всенародни брожения. В САЩ се организират автобусни обиколки, чиито маршрути минават покрай разкошните вили на банкерите, инкасирали милиони за фаталните си действия. Но какво правят туристите? Може би ги обзема желанието за подпалвачество и за чупене на прозорци? Не, те само си потриват тихомълком очите и в най-лошия случай издигат плакати с лозунги, изразяващи омразата им.

До кога ще продължи тихия протест?

В Лондон банките предупреждават сътрудниците си да не ходят по улиците с вратовръзки, по които могат да бъдат разпознати, но досега няма нито един известен инцидент. Отказът от вратовръзка в Лондонското Сити може някак си да се преживее. Във Франция няколко мениджъри бяха замерени с яйца, заради затварянето на един завод. Е, сигурно ще могат да поемат разноските по почистването си.

Междувременно никой няма защо да изпитва страхове. Дори крайно-левите групички, събрали се да протестират миналия уикенд в Берлин и във Франкфурт преди срещата на върха на Г-20, не предложиха нищо повече на покорните данъкоплатци от жалбата-лозунг: "Не искаме да плащаме за вашата криза".

Фактически гражданите вече плащат. Точно тук се крие безсилието и едновременно скандалът: че държавата трябва да спасява фалиралите банки и компании, но част от насочените натам средства отиват за компенсации и гарантирани бонуси в джобовете на онези мениджъри, които са отговорни за залеза на компаниите.

По-убедителен повод за въстание надали може да има. Дори троцкистите, които винаги са казвали, че за революция е твърде рано, защото обществените противоречия все още не са се изострили достатъчно, би трябвало сега да признаят, че е настъпил часът. Никога противоречието между капитала и наемния труд не е било по-скондално от сега, когато масите на наемния труд трябва да спасяват капитализма, че и да плащат обезщетения на печелещите от него. Авторът на "Ди Цайт" си задава - по-скоро риторичния - въпрос:

Срещу кого да се насочи "въстанието на трудовите маси"?

Отговорът - и най-възмутеният гражданин, дори безработният или останалият без имущество и средства измамен клиент на банка, няма да си пожелаят социализма. Даже ако са достатъчно честни, ще трябва да си признаят, че биха желали да се върнат времената на добрия стар капитализъм преди неолибералното му развихряне.

Това обаче означава, че яростта удря в празно място. Тя няма адрес, срещу който да се насочи освен серщу икономическите основи на света, в който живеем. А за да се променят те изцяло, за истинска световна революция, е нужна ясна алтернативна система. Последната, която можеше да се представи като такава беше обаче именно онзи социализъм, който рухна в резултат на собствената некадърност и безчовечност. Или с други думи - провалът на комунистическите държави и техния начин на мислене е истинският фактор, гарантиращ оцеляването на тежко пострадалия капитализъм.

ВШ/БГ/Ди Цайт