1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Филмовата биография на Боб Дилън

Бисерка Рачева12 март 2008

I'm Not There - нашумелият филм на Тод Хейнс за легендата Боб Дилън излезе в края на февруари на германските екрани. Какви са реакциите на критици и зрители?

https://p.dw.com/p/DJnw
Снимка: AP

“Познавате песните ми, което не означава, че познавате мен” - апострофът, зад който Боб Дилън крие своята изплъзваща се личност. Човекът с много лица, човекът с менящи се маски. Поет и пророк, поклонник на фолка, изменил на акустическата китара с електрическата и рока, вдъхновител на протеста, меланхолен лирик, дързък експериментатор, идол – винаги нов и винаги различен, даже във възрастта и ролята на май вече нещо като “дядо” и ветеран на поп-музиката.

В края на февруари на германските екрани излезе нашумелият игрален филм на Тод Хейнс I'm Not There за живота на легендата Дилън. Меломани и киномани очакваха биографичната лента с еднакво нетърпение. Филмът носи аурата на двойно изкушение – като разкритие за една мистериозна личност и като носител на куп филмови отличия, между които венецианския “Сребърен лъв”за режисура, “Голдън глоуб” и номинация за Оскар за актьорско изпълнение.

I'm Not There, “Аз не съм там” – заглавието от текст на Дилън от 60-те години е

ключ към неразключената загадка

Буквално и преносно. Освен със съгласието си за филма, Дилън не участва по друг начин в него и верен на себе си, отново предоставя на другите да го тълкуват. И както открай време - той не е там и не е тук, не е такъв или друг, не иска да го разпознаят никъде другаде, освен в поезията и музиката му. Да филмират живота му, скроен по нестандартна мяра, са опитвали вече мнозина - досега само в документалното кино; последният опит е на Мартин Скорсезе с No Direction Home през 2005 г., но дори старият майстор на киното няма късмета на Хейнс филмовият му проект да получи благословията на Дилън. Неизненадващият детайл – Хейнс и Дилън не се се срещали, за да дискутират проекта.

Cate Blanchett in einer Szene aus Todd Haynes Film I'm not there
Кейт Бланшет в кадър от филма I'm Not ThereСнимка: image.net/ Celluloid Dreams

Обективната истина за твореца не може да се разкаже. Няма една истина за Боб Дилън. Моят филм обиграва всички тези митове, които той създава и в които обича да противоречи на самия себе си.

Тод Хейнс е предпочел да разчете енигмата на твореца чрез невероятен

филмов колаж

Шестима актьори – Крисчън Бейл, Ричард Гиър, Хийт Леджър, Бен Уишоу, Маркус Карл Франклин и австралийката Кейт Бланшет пресъздават в разпокъсани епизоди едно наситено с музика и фантастични образи пътуване в разпокъсаната душевност на гения. Обратни ракурси и изненадващи драматургични решения създават илюзията, че събитията на екрана протичат едновременно. Макар ясно да маркира емблематични моменти от кариерата на Дилън, историята е къде повече, къде по-малко фиктивна и шестимата герои, превъплътили от различен ъгъл различните му лица, никъде не са назовани с неговото име. По-завоалирана е самоличността на застаряващия бунтар, който търси поредното ново предизвикателство /в ролята - Ричард Гиър/ и който е наречен Били дъ Кид – закачлива алюзия за участието на Дилън във филма на Сам Пекинпа “Пат Гарет и Били Кид”.

Филмът почти символично набелязва шест фази от живота на Дилън. Първата е представена от 11-годишно цветнокожо момче на име Уди Гътри – странстващия бард с китара. Следващите епизоди ни срещат с поета Артур в търсене на литературното му его и преуспялия певец Джек Ролинс, внезапно уморен от ролята си на пророк на протеста, с актьора Роби Кларк, който хвърля публиката в транс и изживява краха на една романтична любов, с ексцентричната рок-звезда Джуд Куин. Монтажът и музиката – включително оригинални записи на Дилън – са използвани като своеобразен коментар на епизодите.

Да се направи филм за Боб Дилън е точно тъй просто, както да се закове с гвоздей крем-карамел. Въпреки това Тод Хейнс е успял да се доближи до сложния и затворен характер на Боб Дилън, пише “Шпигел-онлайн”. Дали е кимнал одобрително? Или дори се е усмихнал? Какво си е помислил Боб Дилън за този измислен, невероятен и същевременно единствено верен филм за неговата хронично неуловима и същевременно всеизвестна личност?

Дали подобно на критици и зрители не си е казал, че едно от най-убедителните лица в този филм е лицето на Кейт Бланшет с разрошените къдрици, тъмните очила и широкото черно сако на Дилън от периода на Newport Folk Festival 65-та и невротичната му, бурна младост? Дали се е познал и харесал като двойник на Артур Рембо, чийто лайтмотив

Аз съм Другият

тъй много напомня неговия собствен?

Човек е преуспял, ако сутрин става, вечер си ляга, а в останалото време прави, каквото си иска.

Bob Dylan Returns
Newport Folk Festival, 2002Снимка: AP

Ефектно мото, което визира само черта от лицето, не целия Дилън. По подобен начин филмът нахвърля мозаечни късчета от неуловимата обща картина, като обиграва елементи на киното: документални кадри, стандартни снимки, интервюта, фантазни фрагменти, игрални сцени, кино-цитати. На моменти той препраща към безгрижните Битълс-комедии на Ричард Лестър, на моменти – към екзистенциализма на “Новата вълна” а ла Годар и Трюфо. Този Боб Дилън остава неразшифриран, нераздробен, неразнищен. Остава привлекателно-предизвикателната загадка, която е и извън филма. Защо режисьорът е избрал тъкмо темата Дилън?

Никога не съм му бил истински фен. Но Дилън е неизбежен, него просто не можеш да го отминеш.

С I'm Not There Хейнс убеждава истинските фенове, че и “не истинският” може да ги накара да изпитат истинско удоволствие – в един час и половина без техния идол, но с неговата музика и неговия експлозивен, винаги изненадващ, винаги провокиращ свят. Филмовият колаж от фикция, факти, пародия и цитати ще затрудни онези, които не познават биографията на Дилън, а и онези, които не са непременно маниаци на тема кино. Ако пожелаят, тази категория зрители ще последват препоръката на режисьора да не се ровят в анализи и просто да се отдадат на филма, както човек се отдава на съня. Останалите имат шанса, по принцип свойствен на доброто кино, а и изобщо на изкуството, - да се докоснат до енергията и живеца на духовността, които поне за кратко ни откъсват от делника на бездуховността агресивното безличие.